Тад Уилямс - Реката на синия огън

Тя се отдръпна от извития ръб на листото. По-добре да се заеме с нещо каквото и да е, вместо да позволява да я преследват натрапчиви мисли. А и нещата далеч не са наред, както изглежда отстрани, мина й през ума. Всъщност от момента на пристигането им във виртуалния свят на Атаско всичко бе тръгнало с краката нагоре.

От другата страна на ширналата се водна повърхност бръмбарът се бе изкатерил по височината над брега и изчезваше сред морето от трева, чиито стръкове бяха високи колкото палмите в нейния град. Придвижи се внимателно към центъра на листото и остави !Ксабу да си мънка кротко риболовната песен и да наблюдава вече опустелия бряг.

Силуетът на сценичния вампир на Сладкия Уилям се открояваше в най-далечния край на листото, загледан в срещуположния и по-отдалечен бряг, но останалите се бяха скупчили в центъра, опрели гърбове в огромната централна жилка, и бяха опнали импровизиран навес над главите си, откъснат от външния край на листото, за да ги предпазва от силното слънце.

— Как е? — попита тя Фредерикс. Младият мъж в подобие на средновековно одеяние продължаваше да се грижи за своя болен приятел Орландо. Дори така отпуснато в съня си, мускулестото му сим-тяло ни най-малко не загатваше за крехкото дете, което му бе вдъхнало живот.

— Мисля, че диша по-равномерно. — Фредерикс го изрече толкова натъртено, че Рени моментално се усъмни в достоверността му. Погледна към свитата фигура и приклекна, за да пипне челото му. — Едва ли ще разбереш нещо — добави Фредерикс почти с извинение. — Имам предвид, че на тези симове някои неща личат, но други не. Телесната температура не се променя особено.

— Знам. Просто… рефлекс, струва ми се. — Рени отново се изправи. — Съжалявам, но не изглежда никак добре.

Нямаше вече сили да поддържа фалшиви надежди, независимо че нещата, които Фредерикс й бе разказал за истинския Орландо Гардинър, късаха сърцето й.

С усилия се извърна настрана.

— А ти, Мартин? Има ли подобрение?

Френската изследователка в тъмнокожия и тъмнокос сим на темилунска селянка успя да се усмихне едва-едва.

— По… по ми е лесно да мисля може би. Поне мъничко. Болката от цялата тази нова информация вече не е така непоносима. Но… — Тя поклати глава. — Много дълго време бях сляпа, Рени. Не съм свикнала да съм сляпа тук.

— Какво искаш да кажеш с „тук“? — Симът на воина робот принадлежеше на едно опулено момче, което наричаше себе си Т4б. Рени предполагаше, че е по-малък, отколкото се правеше, може би на възрастта на Орландо и Фредерикс, а и агресивният му тон само подсилваше подозренията й. — Мислех, че никой не е идвал тук по-рано. Каква беше цялата тази бъркотия на последното място, щом вече сте били тук?

— Мисля, че не това искаше да каже… — започна Куан Ли.

— Не, не съм била тук — отвърна Мартин. — Освен в мрежата — включена. Това винаги е бил моят свят. Но… шумът, откакто съм тук, изумителната информация… трудно ми е да чувам и дори да мисля по начина, по който съм свикнала. — Тя разтри слепоочията си с бавни, несръчни движения. — Сякаш в главата ми гори огън. Като насекоми.

— Не ни трябват повече насекоми, за Бога. — Рени погледна нагоре към едно водно конче с невероятни размери въпреки разстоянието, което се плъзна по крайбрежната ивица и се понесе над реката, бучейки като архаичен витлов самолет. — Можем ли да предприемем нещо, Мартин?

— Не. Може би ще се науча да…да живея по-добре с това след известно време.

— В такъв случай какво ще правим? — каза най-после Рени. — Не можем просто да се носим по течението — и в буквалния, и в преносния смисъл. Нямаме никаква представа, какво търсим, накъде се движим, нито дори дали напредваме в правилната посока. Някой има ли някакви предложения? — Тя хвърли поглед към Флоримел, която имаше темилунски сим като Мартин и Куан Ли, и се запита кога ще даде израз на чувствата си тази жена; но Флоримел си оставаше обезпокоително безмълвна както през повечето време от момента на общото им бягство. — Ако просто чакаме… нали Селърс каза, че след нас ще тръгнат хора? — Рени огледа чудноватата компания от симове. — Няма съмнение, че е трудно да не бъдем забелязани.

— Какво предлагаш, миличка? — Сладкия Уилям се придвижваше внимателно към тях с развятата си перушина по неравната повърхност на листото. Рени се запита дали в заобикалящата ги тропическа жега не се чувства малко неловко в цялата тази симулация на черна кожа. — Не ме разбирай погрешно, но всичкото това „дайте да направим нещо“ е твърде въодушевяващо — сигурно си била гид. Дали да не вземем да построим един извънборден мотор от кожичките на ноктите си или нещо такова?