Тад Уилямс - Реката на синия огън

Първия мъж кимнал.

— Тогава сложи детето така, че да мога да го виждам — продължил Жълтите очи, — и ще ти дам това, за което ме молиш.

Първия мъж бръкнал под кожената си дреха и измъкнал направеното от кал дете, което Първата жена била оформила със сръчните си ръце. Оставил детето пред Жълтите очи.

— Много е кротко — казал Жълтите очи.

— Уплашено е от зъбите ти — отвърнал му Първия мъж.

— Това е добре — добавил Жълтите очи и разтворил широко челюстите си. — Бръкни в устата ми и ще намериш онова, което търсиш.

Първия мъж бил много уплашен, но приближил до пастта на Жълтите очи, от която се носело зловоние на смърт.

— Бръкни в устата ми — повторил Жълтите очи.

Първия мъж пъхнал ръката си дълбоко в пастта на Жълтите очи, покрай ужасните зъби и надолу в дългото му гърло. Най-накрая напипал нещо много горещо и го сграбчил.

— Вземи само малко — казал Жълтите очи.

Първия мъж измъкнал ръката си. В нея държал нещо жълто, което се извивало от вятъра, но не гаснело, и нямало уста, но веднага започнало да хапе кожата му. Първия мъж погледнал Жълтите очи, видял го как души направеното от кал дете и хукнал да бяга, стиснал здраво жълтото нещо в ръка.

— Това не е твоето дете! — викнал гневно Жълтите очи. — Ти ме изигра, Първи мъж!

Жълтите очи хукнал след него. Първия мъж тичал с всичка сила, но чувал, че противникът му е все по-близо и по-близо. Топлото магическо нещо в ръката му било много тежко и хапело кожата му, затова Първия мъж го хвърлил нагоре. То полетяло към небето, лепнало се на него и обляло света в светлина. Жълтите очи отново изкряскал и хукнал още по-бързо, но Първия мъж стигнал до пещерата, където живеел с Първата жена, и се вмъкнал вътре. Запушили с един голям камък отвора, така че Жълтите очи не могъл да се добере до тях.

— Ти ме измами и аз няма да го забравя — извикал Жълтите очи. — И когато ти се роди истинско дете, аз ще ти го отнема.

Първия мъж легнал на пода в пещерата, останал без капка сила. Първата жена видяла, че мъничка частица от топлото, ярко нещо все още била в ръката му. Тя го поместила с една пръчка и щом то започнало да яде пръчката, пораснало и стоплило цялата пещера. Това бил огънят.

Оттогава пръстите на Първия мъж вече не били като на другите Хора животни. От носенето на огъня единият пръст на всяка от ръцете му се усукал настрана и затова всички деца на Първия мъж и на Първата жена имат различни ръце от ръцете на Хората животни.

Хвърленият на небето огън се превърнал в слънцето и когато то изгрее, Жълтите очи и неговите хора се крият от светлината му, защото им напомня как ги изигра Първия мъж. Но когато то се смали и светът потъва в мрак, Жълтите очи отново излиза и окото му е луната, която се взира надолу, докато той търси детето, което Първия мъж и Първата жена му бяха обещали. Всяка нощ от онези дни, когато бащите на вашите бащи и техните бащи са крачели на този свят, той търси децата на Първия мъж и Първата жена.

Гласът на Тъмната луна беше станал съвсем тих, едва чут шепот, който се носеше над бездиханната тишина в пещерата.

— И ще ги търси дори когато децата на вашите деца и техните деца закрачат по света.

Чуваше могъщо, тежко бумтене, тиктакането на гигантски часовник или стъпките на приближаващ исполин, но не виждаше около себе си нищо освен мрак и не усещаше нищо освен леден вятър. Нямаше нито ръце, нито тяло, нито някаква възможност да се защити от спотайващата се в черната пустота неизвестност тук, на границата на всички неща.

„Пол.“ — Гласът в ушите му беше нежен като полет на перо, но сърцето му задумка, сякаш му бяха изкряскали.

„Ти ли си?“ — Или собственият му глас не произведе никакъв реален звук, или пък вече нямаше уши, за да чуе сам себе си. В тъмнината до него имаше нещо. Можеше да го почувства, но не знаеше как. Усещаше нечие разтуптяно, недоловимо присъствие.

„Пол, трябва да се върнеш при нас. Трябва да се върнеш при мен.“

Сякаш никога не беше напускала сънищата му, а чезнеше от съзнанието му само в будно състояние и сега споменът връщаше абсурдния образ на нейната красива крилата фигура, на печалните й очи. Беше се свила, затворена в тази златна клетка, а той стоеше безпомощен от другата страна на решетката. Беше я оставил във властта на това ужасно, стържещо нещо — Стареца.

„Коя си ти?“

Присъствието й стана малко по-осезаемо — едва доловим трепет на нетърпение.

„Аз съм никоя, Пол. Не знам коя съм — а и вече не ме интересува. Но знам, че имам нужда от теб, че трябва да дойдеш.“