Тад Уилямс - Реката на синия огън

„Къде да дойда? Ти каза: «Ела при нас.» При кого?“

„Задаваш прекалено много въпроси. — Произнесе го с униние, не с раздразнение. — Липсват ми отговорите, които желаещ. Но знам какво знам. Ако дойдеш при мен, и двамата ще узнаем.“

„Ти Ваала ли си? Жената, която срещнах?“

Същата нетърпеливост.

„Всичко това е маловажно. За мен е непосилно да съм тук, Пол — непосилно! Чуй ме! Чуй ме и ще ти кажа всичко, което знам. Има едно място, една черна планина, която се извисява чак до небето и закрива звездите. Трябва да я намериш. Там са всички твои отговори.“

„Как? Как да стигна дотам?“

„Не знам. — Последва мълчание. — Но може би ще узная, ако ме намериш.“

Нещо му пречеше да се съсредоточи, някаква слаба, но настоятелна болка, напрежение, което не можеше да превъзмогне. Сънят се саморазпадаше от собствената си тежест. Когато усети оттеглянето му, той се помъчи да се притисне до нея — този глас в празнотата.

„Да те намеря? Какво означава това?“

„Трябва да дойдеш при мен… при нас…“

Ставаше все по-недоловима, едно почти неосезаемо присъствие, шепот, който се отдалечава по дълъг коридор.

„Не ме оставяй! Как да те намеря? — Смътното безпокойство ставаше все по-отчетливо, обсебвайки го изцяло. — Коя си ти?“

Шепот от неведомото пространство:

„Аз съм… строшено огледало…“

Надигна се със свито гърло, усетил изгаряща и остра като върха ла нож болка в стомаха си. Отново беше изчезнала! Досегът му със здравия разум — но как беше възможно някой или нещо, очевидно ненормално, да го връща обратно в действителността? Или това беше само сън…?

Болката се засили. Очите му свикнаха с мрака и с блещуканията на тлеещите въглени и той видя надвесената над него безформена сянка. Нещо твърдо и остро притискаше стомаха му. Пол протегна ръка и напипа студеното каменно острие на копието, проникнало дълбоко в кожената му дреха, и лепкавата топлина на кръв, сплъстила козината. Ако проникнеше още сантиметър, щеше да стигне до червата му.

Птицеловеца се приведе още по-ниско и го лъхна възкиселата миризма на месо. Върхът на копието влезе още по-дълбоко.

— Ти си мой смъртен враг, Речен дух. Ще те пратя обратно в Земята на мъртвите.

… Защото тук милиони най-разнообразни сенки и привидения, удавени сънища, съновидения, блянове; всичко, което наричаме живот и душа, лежат замечтани, замечтани, успокоени; поклащат се като сънища в своите легла; вечно търкалящите се вълни, но движени от своята неукротимост.

Херман Мелвил „Моби Дик“

Някакъв бръмбар с размерите на товарен камион се подрусваше бавно покрай брега, бабуинът до нея си тананикаше, а Рени умираше за цигара.

И ние слизаме — подпяваше си !Ксабу почти без глас,

— Какво е това? — Рени наблюдаваше как бръмбарът пъпли по неравните камъни на брега с безмозъчното постоянство на онези роботи, които обработваха повърхностите на Марс и на Луната. — Песента, която пееш?

— Чичо ми я пееше. Помагаше му да бъде търпелив, докато чака рибата да мине над скалистия бент, за да я хванем. — !Ксабу почеса бабуинската си кожа с изискан маниер, който беше по-скоро човешки, отколкото маймунски.

— Аха. — Рени се намръщи. Имаше проблеми със способността си да се съсредоточава, а и този път разказът на !Ксабу за детството му в делтата на Окаванго не я заинтригува.

Ако някой й беше казал, че ще й се случи да бъде пренесена в една направо магическа страна, където историята можеше да бъде пренаписана както ти скимне и човек най-неочаквано би могъл да се смали до размерите на маково семенце и че точно в този момент, поне засега, най-неотложният му проблем би бил липсата на цигари, щеше да го помисли за луд. Но бяха изминали два мъчителни дни, откакто изпуши последната си цигара, и моментното отсъствие на проблеми, докато се носеха по течението върху едно огромно листо, което доскоро беше лодка, най-после й даде възможност да се досети какво й липсва.