Тад Уилямс - Реката на синия огън

„Родителите ти много скоро ще ме изключат, шефе. Няма да изключат домашната система, защото ги е страх отново да те изключат, тъй като жизнените ти показатели са страшно занижени, но мен като нищо ще ме изтеглят. Налага се да промъкна външното си тяло в твоя куфар, шефе, но е въпрос на съвсем кратко време, преди някой в тази болница да ме забележи.“

Орландо отново направи опит да проговори. Усети някакви недоловими звуци да замират в гърлото му.

„Виж какво, единственият начин да осуетя закриване е, ако ти ми наредиш, шефе. Аз съм само един ПсИР, само един агент — родителите ти имат власт над мен, освен ако не кажеш нещо друго, но аз изобщо не мога да се включа в мрежата. Къде си?“

Усилието да се противопостави на пропадането му костваше много. Облада го някаква непреодолима летаргия, някаква топла, всевластна тежест. Гласът на ракоподобното ставаше все по-трудно доловим.

„Шефе, чуй ме. Не мога да ти помогна, ако ти не ми помогнеш. Трябва да ми наредиш да спася себе си, иначе не мога да го направя — те ще ме заличат. Ако ми кажеш, ще събера целия боклук и ще се скрия някъде в системата или ще се преместя в друга система. Но ти трябва да ми го кажеш, шефе…“

Не желаеше злото на никого, дори на един бръмбар. „Давай тогава — измърмори Орландо. — Спасявай се…“ Гласът изчезна, но частица от настойчивостта му продължи да витае наоколо. Орландо се запита какво би могло да бъде толкова важно. Доколкото можеше да прецени, той продължаваше да се носи надолу. Бездната, мрачна и всепоглъщаща, го очакваше под него. Единствената светлинка едва мъждукаше високо над него и непрекъснато се смаляваше като умираща звезда.

Потресът и ужасът на Рени бяха толкова силни, че не можеше да схване какво приказват другите. Призрачността на цялото това преживяване току-що беше взела свиреп обрат по посока на една още по-заплашителна нереалност.

— Виж какво, скъпа, недей да се правиш на толкова изумена.

Сладкия Уилям присви кокалестите си раменца и накокошинените му пера му придадоха още по-недвусмислен вид на странна птица от джунглата.

— Това е някаква самохипноза или нещо такова.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куан Ли. Възрастната жена бе обгърнала с ръка раменете на Рени, когато сълзите рукнаха неочаквано от очите й.

„Не усещам кислородната маска, но усещам сълзи по бузите си — същински сълзи. Какво става тук? — Рени поклати глава и подсмръкна, засрамена, че е загубила самоконтрол пред тези почти непознати хора, но след като вече не усещаше материалните неща, които я свързваха с РЖ, значи тя не беше в състояние да напусне тази кошмарна история, колкото и зле да се развиеха събитията. — Аз не съм включена като останалите. Как е възможно да се случва подобно нещо?“

— Не знам дали самохипноза е точната дума. Постхипнотично внушение — разбирате какво искам да кажа. Като при сценичните магове.

— Но кой би могъл да го направи? И как? — настоя Флоримел. — Няма никакъв смисъл. — В гласа й прозвучаха презрителни нотки и на Рени й стана още по-неприятно, че се бе разплакала пред тази жена.

— Може би е същото като болката, която изпитах, когато се изключих — предположи Фредерикс. — Но каквото и да беше, не болеше въображаемо. Във въображението. Разбирате ме какво имам предвид. Болеше страховито.

— Вижте, това също е възможно — обади се Уилям. — Нещо в подаващия сигнал, свръхмощно подсъзнание. Ако те действително могат да бърникат в мозъците ни — а те с положителност могат да го правят, в противен случай не бихме дошли да търсим отговори тук, — бас ловя, че го правят, без да си даваме сметка за това.

Рени изтри очи и издуха носа си, опитвайки се да не обръща внимание на абсурдните и нелепи страни на упражнението. Още няколко насекоми, приблизително с размерите на малка кола, избръмчаха над главите им. Бръмбарите явно не проявяваха интерес към миниатюрните човешки същества, които оживено обсъждаха нещо там, долу — и слава Богу, че беше така, помисли си Рени.

— В такъв случай какво? — каза на висок глас тя. — Аз само си въобразявам, че си трия носа, това ли искате да кажете? Също като Фредерикс, който само си е представял, че са го измъчвали с електрошокове през гръбнака?

— Имаш ли по-добро обяснение, пиленце?

Тя присви очи.

— Откъде си така добре информиран за всичко това…?

— Рени! — викна !Ксабу от ръба на листото. — Покрай брега са се струпали много от тези насекоми и се придвижват на ято над водата. Досега не съм виждал от този вид. Мислиш ли, че са опасни?