Тад Уилямс - Реката на синия огън

Тътенът от крилете над главата й нарасна, но Рени не можеше да откъсне очи от мястото, където беше погълнат Т4б дори когато крилете надвиснаха толкова близо, че пръските я зашибаха като сачми.

— Извинете — извика някой. — Имате ли нужда от помощ?

Потънала в някакъв кошмар, който всяка следваща секунда ставаше все по-невероятен, Рени най-после вдигна очи. Едно водно конче висеше само на хвърлей над главата й. От тялото му се подаваше човешко лице, което гледаше надолу.

Рени така се изуми, че следващата вълна я захлупи. Замята се към повърхността и видя, че водното конче е все още над нея, а лицето с очила продължава да се взира надолу.

— Чу ли ме? — извика неправдоподобната глава. — Попитах дали ти трябва помощ.

Рени кимна едва-едва, неспособна да изрече нито дума. Като последна разплитаща се нишка в тъканта на реалността от корема на насекомото се спусна подвижна стълба с блестящи алуминиеви стъпала. Сграбчи края на стълбата и увисна — не й беше останала капчица сила, за да се покатери. Исполинска стена от искрящи люспи разкъса водната повърхност близо до нея и отново потъна, а гребенът на върха й се извиси като катедрална сграда. Фигура в гащеризон се спускаше по стълбата към нея. Една силна ръка я улови за китката и й помогна да се изкатери в корема на водното конче.

Беше седнала в малка тапицирана ниша, увита в одеяло за спешни случаи. Не проумяваше от какво трепери повече — от изтощение или от ударите на механичните крила на насекомото.

— Не е ли странно? — каза една от двете фигури в гащеризони, седнали в пилотските кресла. — Това, че използваш въображаемо одеяло, за да сгрееш истинското си тяло. Тук всичко действа повече или по-малко чрез символи. Одеялото е символ на „заслужил съм си топлина“ и невралният ти интерфейс улавя посланието.

Тя поклати глава, усещайки безсмислено желание да обясни на този ненадейно появил се непознат, че не притежава подобно високотехнологично устройство като неврален интерфейс, но щом отвореше уста, зъбите й започваха да тракат. Не можеше да спре и краткия филмов епизод, който нескончаемо се превърташе в съзнанието й — три секунди, запечатали как Т4б пляска с ръце и после бива погълнат — отново и отново, и отново.

Намиращият се по-близо до нея пилот свали шлема и очилата и отдолу се показа късо подстригана черна коса, азиатски очи и заоблени женски черти.

— Само се дръж. Щом се приберем в Кошера, ще те оправим.

— Май виждам нещо — каза другият. Гласът звучеше по-мъжки, но лицето му бе скрито зад очилата и шлема. — Ще го сниша малко. — В продължение на няколко секунди стомахът на Рени остана там, където се намираха, преди да полетят надолу към реката.

— Някой се крепи на плаващи останки. Прилича на… маймуна?

— !Ксабу! — Рени скочи и заби болезнено глава в тавана на нишата. Облицовката не беше особено дебела. — Приятелят ми!

— Никакъв проблем — добави оня. — Май пак ще ни трябва стълбата, Ленор.

— Дадено. Щом е маймуна, лесно ще се изкатери сам. След броени мигове !Ксабу се озова в нишата до Рени. Тя притисна силно дребното човекоподобно тяло.

Следващите прелитания над мътните води не доведоха до откриването на други оцелели.

— Жалко за приятелите ви — рече пилотът, като отклони водното конче и полетяха сред гора от невероятно високи дървета. — Едни намираш, други губиш. — Той вдигна очилата си и отдолу се показаха лунички и изпъкнала кавказка челюст, след което килна водното конче на една страна, за да се проврат между два разположени един до друг исполински ствола, от което Рени и !Ксабу залепнаха за стената на нишата. — Какво да се прави, тази река не е място за начинаещи.

Рени изтръпна от коравосърдечието му. Лицето на Ленор изразяваше неодобрение, което напомняше снизхождение към по-малко братче, хванато да бърка в кутията със сладкиши.

— Я по-кротко, Кулен. Нямаш никакво понятие какво са правили там. Ами ако проблемът им е сериозен?

— Да, бе, да — ухили се мършавият пилот, без да се трогне ни най-малко. — Не стига, че животът е гаден, ами за десерт те налапва и някаква риба.

— А вие, хора, кои сте? — попита !Ксабу миг преди Рени да се разкрещи.

— Правилният въпрос е… кои сте вие? — Кулен хвърли поглед през рамо и отново насочи вниманието си към могъщия листак, който свистеше покрай стъклата. — Не знаете ли, че това е частна собственост? Повярвайте ми, в Кунохара се срещат и по-подходящи хора, с които да се будалкате.

— Кунохара ли?