Тад Уилямс - Реката на синия огън

На Рени й бе мъчително да следи разговора. Нима спътниците й не бяха загинали току-що? Нищо ли не означаваше това за тези хора, независимо че се намираха във виртуален свят?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Вижте какво, положително сте забелязали, че сте прескочили в друга симулация — каза Ленор. Гласът й беше учтив, но интонацията леко агресивна. — Цялото това място принадлежи на Хидеки Кунохара.

— Царят на буболечките — рече Кулен и се изсмя. — Жалко, че другарите ви го пропускат.

Рени се опита да овладее гнева си, припомняйки си Атаско и грешките, които беше допуснала в неговия свят.

— Пак не разбирам. За какво говорите?

— Ами че приятелите ви няма да успеят да се върнат отново тук. Всъщност аз не съм съвсем наясно самите вие как сте се промъкнали. Вероятно има нещо като заден вход откъм други сим-светове. Нищо чудно, разбира се, Кунохара върти доста странни сделки. — Той поклати глава в знак на одобрение. — И така, на вашите приятели ще им се наложи да изчакат да се срещнете отново някъде другаде. Обаче не се безпокойте. Можем да ви доставим, където ида е, стига да разполагате с адрес. — И направи рязък вираж, за да избегне един провиснал клон, а после майсторски изправи с едно мръдване на щурвала.

— Аз съм Ленор Куок — каза жената. — Нашият пилот е Кулен Гиъри, денем обикновен кучи син, но през нощта… е, и тогава си е същият.

— Ласкаеш ме, Леничка, ласкаеш ме — ухили се доволно Кулен.

Зад прозорците на кабината небето бе се оцветило в наситено мораво и дърветата заприличаха на чудовищни отвесни сенки. Рени притвори очи, опитвайки се да открие някакъв смисъл в току-що чутото. Тези хора, изглежда, смятаха, че с Т4б, Мартин и останалите всичко си е наред и само са ги изхвърлили от симулацията. Дали така бе в действителност? А дори и да оцелееха след ликвидирането им в сим-света, което беше твърде съмнително, като знаеше какво се бе случило със Сингх, как щяха да ги намерят отново? Изглежда, цялото изтощително начинание се бе провалило и усилията на Селърс бяха отишли напразно.

— И кое е това място? — попита тя. — Тази симулация?

— А-а-а — размаха пръст Кулен. Зад илюминаторите вече се бе спуснал мрак. — Още не сте казали вие кои сте.

Рени и !Ксабу се спогледаха. Покрай всичките си проблеми тя и спътниците й не бяха намерили време да си измислят легенда за случай като този. Реши, че полуистината е най-добрата стратегия.

— Името ми е… — напъна се да си припомни предишния си псевдоним тя, — Отепи. Ирене Отепи. Занимавах се със системен анализ за човек на име Атаско. — Замълча, наблюдавайки спасителите си за евентуална реакция. — Не го ли познавате?

— Антропологът ли? — Ленор проверяваше данните върху командното табло. Ако беше прикритие, справяше се доста добре. — Чувала съм за него. От Централна или от Южна Америка беше май?

— Южноамериканец — каза Кулен. — Всъщност колумбиец. Веднъж гледах интервю с него. Що за човек е?

Рени замълча за момент.

— Срещата пропадна. Стана нещо, не знам какво точно. Неговият сим-свят…, ами имаше нещо като бунт. Бяхме на някакъв кораб и просто продължихме нататък.

Рени предположи, че се чудят защо не се е изключила. Уместен въпрос. А не можеше да измисли никакъв друг отговор освен невероятната истина.

— Беше истинска лудост. След това явно сме доплавали дотук. Корабът се превърна в листо, листото се преобърна, после ни открихте вие.

След като я бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, !Ксабу заговори с възможно най-акуратния си английски:

— Аз съм Хенри Уонде — каза той — Студент съм на госпожица Отепи. Как бихме могли да намерим отново приятелите си?

Кулен извърна глава и дълго време оглежда бабуина, докато една изпречила се плетеница от клони не го накара да погледне към предното стъкло.

— Че защо? Да не би да възнамерявате да останете в мрежата? Просто се върнете обратно в симулацията на този Атаско или нещо такова.

Рени пое дълбоко дъх.

— Май нещо не е наред в системите ни. Не можем да се изключим.

Кулен свирна, явно впечатлен.

— Е, това вече е странно.

— Ще ви оправим в Кошера — успокои ги Ленор. — Дори не сте и сънували.

Рени имаше дълбоки съмнения, но не каза нищо. Водното конче продължи да се носи из все по-сгъстяващия се мрак.

Орландо сънува още един, последен сън — неясен и смътен, — в който едно детенце без лице седеше в студена, тъмна стая и го молеше да остане да изиграят една игра. Имаше някаква заплетена тайна, нещо, което възрастните не трябваше да узнаят, но докато се разсънваше, всичко се разнесе като пушек, раздухван от вятъра. И макар събитията през следващите няколко минути да изместиха съня от съзнанието му, тягостното усещане продължи да го преследва още известно време, преди окончателно да избледнее. В първите прекалено ярки мигове, след като отвори очи, си помисли, че е парализиран. Краката му сякаш бяха откачени и помръдваха някак безцелно, а под една стегната като скоба ивица около кръста си не усещаше почти нищо.