Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Има неща, които очаквах и предвидих, които знаех и заради които събрах част от вас тук… — изражението на Роландан беше като каменен монумент, лишено от всякаква разпознаваема емоция. — Но има неща, които се случиха като по чудо и които ми дават… НИ дават повече надежда.

Великият Мъдрец прикова погледа си в човека със сивия плащ и продума:

— Но за да спра да ви говоря с гатанки, което съм сигурен, че ви уморява — висшият жрец имаше предвид най-вече прозяващият се сър Денотериън, — е време да ви представя единствения присъстващ, когото не познавате или може би не лично.

Роландан погледна закачулената фигура и кимна:

— Време е да се разкриеш, дете мое.

Сега вниманието бе приковано в забуленото лице. Деликатните, но здрави ръце отметнаха бавно меката качулка, под която се откриха чертите на момиче. Косата й беше вързана, а лицето — белязано от малки рани и много умора. Въпреки това, всички я разпознаха. Нямаше човек в Силвернада, който да не беше чувал за дъщерята на лорд Лунуниен — единственото момиче, дръзнало да татуира лицето си.

С тих и добре премерен глас, тя разказваше историята си. За неочакваното нападение над Ефесово, отклонило основните войскови части от замъка, оставяйки го незащитен. За падението на собствените пазители на Ефес. За зверствата. За пожарите. И за Скар — предводителят на полуживите, но смъртоносни войни, който тя познаваше, или поне си мислеше, че познава.

Притихнали, мъжете на масата я слушаха, загледани в поразяващите й кафеникави очи, още отразяващи ужаса, на който беше станала свидетелка. Погледите на събеседниците й обаче неминуемо проследяваха формата на татуировката, почваща от очите и слизаща бавно по бузите й. Явно само Лилиен разбираше това, което си беше татуирала, но този факт не пречеше изображението да е красиво, най-вече заради прецизните линии и цялата мистика, която нарисуваните между тях символи криеха.

Сър Лотлансен беше раздвоен между това да слуша внимателно разказа й и да разсъждава над значението на странната по негово мнение татуировка. Консервативният дух, неминуем спътник на вътрешния му кодекс, подклаждаше и друг въпрос — как уважаван благородник като лорд Лунуниен въобще е позволил подобна дръзка проява. Едно кътче в главата на рицаря обаче се съпротивляваше на тази мисъл, нашепвайки му, че е време за промяна във възгледите на обществото. Кътче, което той често пренебрегваше, но сега загледан в тази млада и преживяла много за изключително кратко време жена, започваше да му дава воля.

Роландан кимваше доста често, слушайки подробния й разказ. Явно Великият Мъдрец имаше предварително начертан план.

С голямо нежелание сър Лотлансен погледна Стийл, който продължаваше невъзмутимо да се налива с вино. И след всяка чаша маската на незаинтересованост, която си беше надянал още в началото на историята, която Лилиен разказваше, се пропукваше. Това трябваше да означава нещо, но самият принципен рицар не знаеше какво. Той беше войн. Отговорите на въпросите му обикновено се намираха и решаваха с въртенето на меча.

Усетил, че се е разконцентрирал и е спрял да я слуша, Лотлансен отново възвърна вниманието си към момичето.

— … тогава замахна към мен. Мислех си, че краят настъпва, но тогава той се спря. Сякаш някаква невидима ръка задържа неговата собствена. Тогава в погледа му, в този поглед, който познавах достатъчно добре, видях частица от старата му същност. Видях живот, живот, окован в клетка…

Очевидно възмутен от начина, по който младото момиче се изказваше, сър Денотериън реши да я прекъсне:

— Чакай, чакай малко… Какви са тези бръщолевения? Говориш безсмислици. Опитай се да ни обясниш нещата по човешки!

— Не съм и очаквала от един войн да разбира нещо, което се отнася до душевния свят на човек… — отговорът й беше предизвикателен. — Както казах, Скар, но не този Скар, който познавах, вече изглежда омагьосан или прокълнат. Но той се бори с това, и за доказателството, че успява, аз стоя пред вас!

— Това са глупости. Не съществуват такива маг…

— Бъдете по-уважителен към нея! — сър Лотлансен реши да се намеси, очевидно смутен от грубиянщината на сър Денотериън. — Аз също ги видях там, на бойното поле. Съгласен съм с това, което многоуважаваната дъщеря на лорд Лунуниен каза. Тези хора, дори не мога да ги нарека „хора“, са прокълнати. Бездушни. Сякаш са загубили всичко човешко.

— Моля Ви само — не започвайте и вие…

Изведнъж библиотеката избухна в множество спорове. Десетки въпроси и опити за разсъждения изпълниха иначе притихналия въздух в стаята. Сър Денотериън и Ехоу стояха зад позицията, че не съществува подобна магия и че разказът на Лилиен е пресилен. Лотлансен и момичето ги оборваха, твърдо вярващи на нещата, които бяха видели. Ллойд и Главният Мъдрец мълчаха умислени, а Стийл се подхилваше злобно и насърчаваше двете страни в спора.