Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Изведнъж Роландан се изправи, усетил, че положението излиза извън контрол.

— Замълчете! — повелителният му тон секна всеки разговор. Изведнъж всички погледи се насочиха към него. — И едната и другата страна в спора имат право и същевременно грешат.

Още по-объркани, всички започнаха да го засипват с въпроси и твърдения, в които бяха напълно убедени. Стийл избухна в гръмогласен смях и тросна пресушената бутилка червено вино на масата, пръсвайки я на множество парчета. Това накара останалите отново да замълчат и да го погледнат объркано.

— Благодаря ти за, макар и неочакваното, но правилно включване — Роландан се усмихна на бодигарда си. — Така… Сега, след като всички запазихте мълчание, е време да ви разкажа това, което знам и което можах да свържа от фактите.

Разбрали, че ще получат отговор, събеседниците му замълчаха и насочиха погледи, изпълнени с интерес.

— Както вече всички знаете, в самото сърце на Силвернада се ражда нова сила. Сила, подхранвана от гниещото сърце на Кралството ни. Един маг, доскорошен Мъдрец и мой приятел, реши да се отцепи и да наложи желанието си да властва над всичко и всички. Според древни текстове, които успях да намеря и изчета от Островните Кралства, съществува друг магически камък, освен този, чиито сили са под наш контрол. Изглежда Нумориус, алчен за сила, е успял да овладее камъка на Живота и е започнал да възкресява паднали в борба войни, които да му служат. Тъй като умисълът му е зъл, той е покварил силите на камъка. Войните, които връща към живот не са какви да е, а хора, отдадени на поквара и пороци приживе. И в момента същите тези хора са върнати отново към живота, за да сеят разрушение, а Нумориус, техен господар, успява да наложи волята си и да ги обедини. Ето защо те не могат да бъдат убити от пробождания. Вече са мъртви и единственото, което е живо, е душата им — пленена и обвързана със съзнанието на Единния им Господар. Доказателство за това е фактът, че могат да бъдат неутрализирани единствено чрез обезглавяване — така се прекъсва връзката между разума и пленената душа. А сега благодарение на новото ни изобретение в света на магията, можем да се борим срещу тях не само с оръжие.

За някакъв период от време всички се бяха умълчали, всеки потънал в собствени мрачни мисли. Невиждащ смисъл в думите на Великия Мъдрец, сър Денотериън се обърна с изпълнен с недоумение поглед към него:

— Това някак си е невъзможно. Откъде можем да сме сигурни, че нещата наистина са такива, че тези, както вие ги нарекохте, „преродени хора“, наистина са били нечестиви, нима…

— Негово Върховенство е прав. Те действително са били такива — за първи път в разговора, Ллойд беше вземал думата.

Кръвта се беше изтеглила от лицето на иконома, който през цялото време беше най-замислен и сякаш блуждаеше в спомените си. Притеснен от въпросителните погледи, които повечето от присъстващите му хвърлиха, той заговори неохотно:

— Този войн Скар. Мисля, че го познавам. Съдбите ни бяха обвързани в миналото — за добро или зло.

— Какво искаш да кажеш? Че си познавал предводителя на войските, нападнали Ефес?

Ллойд погледна Лилиен:

— Налага се да Ви помоля за пълното му описание.

Момичето отново заговори, като този път обръчът от интерес се беше стеснил около нея още повече. Разказът й клонеше повече към характера на Скар, към неговата моралност, весел характер, нестихващото желание и отвореност към света — качества, които я бяха пленили в младостта, когато любовната връзка помежду им се разпалваше. Изражението на Ллойд се проясняваше. Вече поостарелият иконом я прекъсваше често, сякаш опитвайки се да навърже своите спомени с нейните представи.

— Казваш морален? — Ллойд я погледна въпросително.

Лилиен кимна.

— Защото аз не го помня точно в тази му светлина.

— Какво искаш да кажеш? — в погледа й се четеше лека уплаха.

— Преди време, в разцвета на средната ми възраст… и аз, и той яздехме и се биехме рамо до рамо — имахме наемнически отряд. Аз бях дипломатът и знаменосецът. Той беше командирът. — При споменаването на наемническия отряд сър Денотериън също наостри уши. — Изпълнявахме множество мисии и веднъж, всъщност преди да напусна…

Сър Денотериън го прекъсна:

— Как се наричахте?

— Пазителите на сребърните поля.

— Аха. Спомням си за вас. Обезчестителите…

— Тъкмо затова исках да разкажа…

Библиотеката отново изригна в гневни разпри и разговори. Всички едновременно задаваха въпроси и изискваха отговори. Само Стийл мълчеше. От лицето му отсъстваше типичната иронична усмивка.