Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Маговете бяха напълно съсредоточени в енергиите, извиращи от близостта на камъка и от недрата на земята, върху която неслучайно бе построен храмът. Магията беше сложна. Матрицата й бе съградена от Ехоу. Използвайки знанията си за успокоителната магия, той бе опитал да създаде нападателно заклинание, което в случая не оставя душата в покой, а тъкмо обратното — пленява я. Така немъртвите врагове, макар и неподатливи на болка, щяха да бъдат практически неспособни да правят каквото и да било, тъй като душите им, свързани с тяхната черна магия и Господар, щеше да бъде изолирана от самите тях.

Експериментът щеше да им покаже, че могат да хванат душата на случайния обект, след което да я изпратят някъде далеч, където тя би се скитала, неспособна да намери тялото си, а да блуждае като насън.

Това, което Роландан и Великият Мъдрец бяха подготвили за потенциалната жертва като допълнителна нишка в заклинанието, беше изтезание. Душата щеше да страда толкова по-силно, колкото повече се отделяше от тялото.

Обектът бе подходящ — човек, отдавна загубил волята да живее, очакващ съдбата си. Очакващ може би да умре… Нищо подобно!

Ехоу виждаше перфектно душицата му — мъничка, страхлива, нямаща никаква воля в нея. Душица, която командваше иначе здравото за достоен труд тяло да тъне в порочна престъпност. Русият маг се напрегна, кичурите отново заиграха върху лицето му. Челото му беше потно. След като овладя магията, той отпусна ръцете си и ги насочи срещу жертвата.

Бялата бледосиня светлина на целебната магия сега беше сива като светлосянка. Ехоу я насочи с цялата си вътрешна сила срещу обекта. Магията бе оформена като конус, който след първия удар не успя да извади душата от тялото на жертвата.

Магът усети раздразнението у Великия Мъдрец, който го подсилваше със собствената си енергия. Предстоеше втори опит.

Вторият конус също бе запратен. В него Ехоу вложи цялата омраза и гняв, които беше насъбрал с годините към всичко. Този път отпратената енергия успя да оттласне душата на обекта, като едновременно с това я обгърна както кехлибар — насекомо. Тялото на клетия човек се свлече безжизнено на студения под. Единственото, което свидетелстваше за вътрешната агония, беше разкривеното от вътрешна борба лице с вперени в нищото очи, потънали в най-дълбокия мрак.

Ехоу задържа магическия конус, който беше видим само за него и Роландан, а после го подаде на Великия Мъдрец. Предстояха множество мъчения за душата, която нямаше никога повече да намери покой, заключена в този магически конус, изпратен в необятното пространство на Вселената.

Следващият, който се свлече на земята, но от изтощение, беше русият маг. Заклинанието завърши успешно.

Загледани в нечовешкото зрелище, рицарят и бодигардът не усетиха присъствието на току-що пристигналия скитник със сив плащ, чиято качулка скриваше добре лицето му.

Роландан се обърна към новопристигналия и се усмихна. Той не беше засегнат от умората.

— Очаквахме и теб. Радвам се, че дойде навреме.

Той обиколи с поглед спътниците си, след което се спря и върху Ехоу:

— Хайде, приятелю! Време е да проведем отдавна очакваната, макар и подсъзнателно, среща.

Всички се отправиха към изхода на Залата за Изпитания и към света, който не подозираше какви низости крият хората от него…

Пламъците в камината играеха все така лениво и стопляха библиотеката. Сър Лотлансен имаше чувството, че не е напускал това място в последния един час, в който Великият Мъдрец го бе превел през Залата за изпитания. „Или по-точно — залата на мъченията“ — помисли си рицарят. Но най-големите мъки преживяваше самият той, осъзнал, че не може да направи нищо по въпроса. Че аргументите на Роландан успяваха да оборят принципите, в които вярваше. Но най го болеше от осъзнаването на сложността на света.

Решен да се абстрахира от жестоките коридори, през които го превеждаха спомените му, сър Лотлансен се съсредоточи върху събеседниците, с които току-що бе влязъл в библиотеката. Всички се бяха настанали на дебела дървена маса от бук, орнаментирана със символите на кралския двор. Явно беше подарък за храма. Сър Денотериън бе изтрезнял и се държеше обичайно арогантно и доминиращо, сякаш нищо не се бе случило, откакто бе дошъл в храма. Лотлансен отбеляза язвително наум, че пиянските преживявания на по-висшия от него и ръководител на военните части Денотериън бяха единственото, с което се отличаваше от останалите.