Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Чувал съм за Вас. Ако не се лъжа, Вие бяхте последният оцелял след унищожението му. — Ехоу му подаде ръка. — Би ми било интересно да поговорим за вражеската сила. Експериментът, който водим в момента…

Великия Мъдрец вдигна ръка в обичайния си повелителен жест:

— Всичко с времето си, приятелю. Както казах по-рано и на тях двамата, срещата ни не е случайна. Доведох ги тук, за да им покажа какво създадохме.

— Страхотно. Аз тъкмо се готвех за пореден опит — Ехоу обърна гръб на Мъдреца и спътниците му и помаха с ръка на един от послушнците си. — Ратт, доведи обект номер 665.

Чул номера на жертвата на предстоящия експеримент, сър Лотлансен преглътна, отказвайки дори да помисли колко хора държат затворени в това пространство. Послушникът на мага се отдалечи и това даде достатъчно време на рицаря да засегне въпроса, който стоеше на върха на езика му:

— Извинете, но нужно ли е всичко това? — усетил прикованите погледи и на тримата, сър Лотлансен почувства нещо неприятно в стомаха си, но опита му на ветеран не позволи да издаде емоциите си. — Имам предвид всички тези хора, които страдат тук. Магията трябваше да ги лекува, а не да ги кара да страдат, нали?

Роландан го погледна и за разлика от рицаря, не прикри гневна нотка в гласа си:

— Нищо ли не разбра досега? При все, че беше там и видя как обикновената стомана не помага срещу тези създания на Злото!

За момент сър Лотлансен съжали, че е ядосал Главния Мъдрец. Принципите му повеляваха да се държи почтително с лица от по-висок сан.

Рицарят бе решил да запази почетно мълчание пред Роландан, но подигравателната усмивка на Стийл наля допълнително масло в огъня. Сър Лотлансен се обърна към високия чернокос бодигард:

— На теб май ти харесва да гледаш как другите страдат?

— Щом не съм от тези, които го причиняват, значи не ми харесва — басовият глас проехтя призрачно в залата, която макар голяма и пълна с хора, бе невероятно тиха, заради магията на Роландан.

Сър Лотлансен бе твърдо решен да предизвика безпринципния охранител на дуел, но в последния момент се сети в чие присъствие се намира. Точно тогава Ратт се появи изневиделица, водейки жертвата. Това, което правеше впечатление на рицаря беше, че завързаният човек бе в идеално физическо и психическо здраве, ако можеше да се съди по погледа му.

Послушникът опря потенциалната жертва на предстоящия експеримент до стената. Тогава се случи нещо, което никой от присъстващите не очакваше. „Обектът“, както го нарече Магът, удари с глава Ратт и се опита да побегне. Младият помощник се строполи в безсъзнание на каменния под от не толкова силния, колкото изненадващ удар. В същото време човекът, чиито ръце бяха оковани, но краката свободни, се опита да избяга, но една изсвистяла с невероятна скорост кама се заби точно между незащитените му плешки.

— Благодаря ти, Стийл. Понякога се случва обектите да се бунтуват — Ехоу изгледа без никаква емоция трупа на опиталия се да се спаси човек, след което повика други послушници да отнесат трупа.

Ратт тъкмо се беше свестил, когато получи следващата заповед да доведе „Обект 666“. През същото време странна, закачулена със сив плащ фигура влезе в залата за експерименти. „Обект 666“ отдавна бе приел участта си. Сериен убиец, който отнемаше живота на жертвите си не за пари, не от омраза, а за удоволствие, без дори да се замисля на каква възраст бяха или какво положение заемаха в обществото. Когато го бяха заловили след поредното убийство на младо момиче, той дори не отричаше. Отвратителното му съществуване бе стигнало дотам, че дори основното му занимание му беше омръзнало. Той не искаше нищо от живота — затова не се и противеше. Очакваше физическа болка, кръв. Очакваше да страда физически. Но не бе подготвен за това, което стоящите пред него в застинала поза магове плануваха.

Роландан бе участвал заедно с русия маг в общо заклинание и преди, затова енергиите, които двамата съчетаваха и извличаха от камъка, се съчетаваха безпогрешно. Застанали със затворени очи, стиснали ръцете си и разкрачили леко краката си, заклинателите започнаха да мълвят слова на език, който беше непонятен за рицаря и бодигарда.

Сър Лотлансен успя да потисне силното си негодувание единствено поради любопитството си да разбере какво представлява нападателното заклинание. Очакваше огън, лед или магически снаряд, които да парализират жертвата и да унищожат плътта й. Усмихна се вътрешно на себе си, знаейки, че така магията няма да успее, защото неживият ужас, който таяха враговете у себе си, се дължеше на факта, че бяха физически неуязвими.