Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Трябва да вървя… — с явно и за двамата нежелание, тя се отдели от него. — Чакат ме и ще заподозрат нещо.

— Много скоро няма да имаме никаква причина да се крием, имам план…

— Аз завинаги съм твоя, ти също си мой. Всичко ще дойде постепенно с времето, знаеш… — тя се притисна в него за последен път. — А сега трябва наистина да вървя.

Той остана дълго на терасата, съзерцавайки небето. Не изпитваше типичния гняв на човек, който се чувства ощетен и онеправдан. Чувстваше единствено любов и увереност, вяра, че предстоят по-хубави дни. Трябваше да поддържа този светлик, тази надежда у себе си. Иначе всичко щеше да е напразно. А звездите дълго гледаха усамотения младеж, застанал на студената тераса, и въздишаха с тъга…“

Скар се върна объркано към реалността. Не беше очаквал такъв спомен. Бе очаквал разруха, предателство, коварство, а намери покой. В този момент той усети отчаяна нужда от отговори — както в началото, когато се пробуди и все още не бе потопен в зелената светлина.

Споменът за нея сега го отблъскваше. Мисълта за Мрачния Господар — също. Нима е бил единствено злодей? Нима бе вървял единствено по мрачни пътеки? Нима заслужаваше подобна участ? Отговорите… Криеха се зад…

… зад дървената двукрила врата срещу него, орнаментирана с различни космически изображения, повечето от които не разбираше, но помнеше. Тази врата криеше част от отговорите.

След като изолира за момент волята на Господаря си, караща го да убива и унищожава всичко, в което се криеше живот, Скар пристъпи към вратата и разтвори тежките й криле.

След което я зърна…

След което си я припомни…

След което разбра…

— Лилиен!…

„— Скар! — лордът пристъпи в стаята с объркано изражение — нещо което се случваше рядко на отдавна свикналото с изискванията на етикета лице. Очакваше да завари дъщеря си обичайно съсредоточена върху поредната картина. Щеше да й възложи направата на нови карти, тъй като самите военни предводители на краля му ги бяха поръчали. След като изследователите на непознатите съседни варварски и гоблински земи картографираха новооткритите местности, те изпращаха грубите си чертежи на Краля. Той от своя страна ги връчваше на лорд Лунуниен, чиято дъщеря беше известна в цялото Кралство с необикновения си талант в изобразителното изкуство. Ето защо Лордът на Ефес ежеседмично я затрупваше с нови и нови, грубо изработени карти, нуждаещи се от по-внимателно и усърдно начертаване.

Очакваше да я завари да рисува и всъщност тя точно това правеше. Лордът обаче не очакваше да я завари в компанията на Скар, наскоро повишен като Главен Страж на замъка — неговата дясна ръка. Всъщност владетелят на замъка подозираше… Клюкарите сред персонала, както и личните му шпиони, следящи дори семейството му, отдавна му донасяха за необикновените взаимоотношения между дъщеря му и Скар. Но лордът не очакваше, или по-скоро не искаше да повярва, че ще дойде ден, в който лично ще се убеди.

— Напусни веднага покоите на дъщеря ми и почтения млад благородник Фредерик. Ще поговорим отвън! — тонът му подсказваше, че не допуска възражения.

Скар бе подчинен и предан, но не и до такава степен.

— Не, вие напуснете!

Изражението на лорда се изкриви в грозна яростна гримаса и тъкмо бе на път да повика личната си охрана, която да отведе натрапника, когато се сети, че натрапникът всъщност носеше титла, която бе само с едно ниво по-ниско от неговата собствена. Личната му охрана щеше да изпълни заповедите му. Нямаше да го предаде. Репутацията и честта на семейството, обаче, щяха да бъдат опетнени.

— Няма да позволя да развалиш авторитета на фамилията ми! — лордът се обърна към дъщеря си. — Как въобще си го допуснала? Как въобще се осмеляваш?…

Лилиен продължаваше да рисува съсредоточено. Скар обаче се изправи от леглото, където бяха седнали.

— Оставете я на мира. Тя рисува, тя твори! Тя не принадлежи на този свят и на границите, в които я затваряте.

— Аз съм този, който определя бъдещето й. То е предопределено, тя вече е…

— Тя е тази, която ще определи бъдещето си. И го прави, дори в момента…

Отговорът на лорда беше тежка плесница, която събори неподготвения младеж. Той повика стражите си и те веднага побързаха да хванат Скар, преди младият войн да е изтеглил меча си. Осъзнал, че не може да мръдне, новопостъпилият водач на Стражата погледна с искрена омраза лорда:

— Заявявам желанието си за ръката на Лилиен!