Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Момичето вдигна глава от платното, където бе заложило цялата си концентрация в последните часове. Погледна лорда и любимия си с тъжен поглед.

Лорд Лунуниен издържа погледа на Скар и му отвърна с цялата студенина, която сърцето му позволяваше:

— Тя вече е сгодена! А ти си арестуван за опит за преврат. Обвинявам те лично и те наказвам с екзекуция…

— Не! — момичето се изправи с невероятна пъргавина, разливайки боите си и събаряйки статива, върху който работеше по проекта си.

За миг овладял гнева си, лордът нареди на личната си охрана да отпусне хватката на вече обезоръжения младеж. Видял възможност да се освободи, Скар започна да се гърчи, но един ритник извади въздуха му и го укроти.

Лорд Лунуниен го погледна отново, този път — пренебрежително.

— Бъди благодарен на милосърдието на дъщеря ми. Това обаче не променя факта, че ще бъдеш прогонен от замъка в изгнание. Завинаги!

Лордът премести погледа си върху съкрушеното момиче:

— А завърнеш ли се под една или друга самоличност, ще се молиш за бърза екзекуция.

След което даде знак на подчинените си.

Скар получи силен удар в слепоочието и последното, което видя, преди да изпадне в безсъзнание, бе суровото изражение на Лорд Лунуниен, владетел на замъка Ефес, един от най-уважаваните благородници в Силвернада…

… а това, което нито лордът, нито охраната му, нито Скар видяха, бе платното, по чиято повърхност бяха размазани множество черни линии и петна. Само Лилиен знаеше какво изображение се криеше зад хаотичната цапаница в черен цвят, символизиращ мрака, спуснал се над нея в онази повратна за живота й вечер…“

— Ти си се върнал. За мен. След толкова много време?… — Красивото й лице бе прикрито от тъмния воал на недоумението. — Върнал си се със стомана и огън?…

Лилиен обърна гръб на Скар и се приближи към един от прозорците на стаята си. Меките лилави копринени пердета танцуваха грабнати от вятъра с аромата на смърт. Прозорецът разкриваше гледката на добре поддържана градина, а аленият цвят в нея идваше не само от множеството засети рози. Части от отряда на Скар екзекутираха последните обитатели на замъка, търсещи спасение.

— И какво? Ще ме отведеш, сякаш нищо не се е случило. Просто ей така? — тя отново го погледна и с ужас установи, че той е извадил меча си и се е приближил опасно близо.

Лилиен запази спокойствие, но изведнъж изкрещя панически. Нещо в погледа на Скар накара кръвта да се стече от лицето й. Това не беше онзи младеж, на когото бе отредила сърцето си съвсем млада. Мъжът, стоящ пред нея, бе празен, той дори не беше в помещението. За момент тя се усъмни дали дори я помни. Бяха си обещали да не се забравят. Обещанията обаче явно се бяха изронили като цветовете на изсъхваща роза, като перата на болна птица.

Скар вдигна меча си, а тя затвори очи, готова за това, за което знаеше, че се случва след смъртта.

Тогава връзката се прекъсна. Беше за един кратък, но ясен и отрезвяващ момент. Първото, което си наложи да направи, бе да хвърли меча настрана, след което отстъпи от тялото на свилото се до прозореца момиче, оставяйки й път за бягство. Нямаше време да обърне внимание на собствените си мисли. Не усети дори моменталната слабост, която изпълваше полуживото му тяло, плод на прекъсната му връзка с магията на Господаря.

— Бягай! Спасявай се! Иди надалеч! Напусни тези земи на страдание… — бяха единствените думи, които успя да изрече.

Върнала се в действителността, Лилиен го погледна още по-объркано:

— Но…

— Бягай, войните ми още не са стигнали до тези нива на замъка, не знаят за тайния път. Имаш шанс. Аз… не издържам.

— Скар!…

— Бягай, Скар вече не съществува. Не и този, когото познаваше преди, не и този който о…

Съзнанието му се замъгли. Мрачният Владетел, усетил, че волята на Скар преборва неговата собствена, бе съсредоточил магията си. Скар се свлече на едно коляно. Зелената светлина отново изпълни сетивата му, силата му се възвърна. Камата, която държеше на колана си се озова за миг в ръката му.

Борба! Воля… Зелена светлина, омраза, минало, настояще, бъдеще… Любов, пробудили се в дълбините на поробената му душа… Скар захвърли камата настрани.

Уплашена до смърт, Лилиен побягна към изхода на стаята си. На прага обаче се обърна и погледна тъжно човека, който някога желаеше до болка и който дълго време, дори след като ги бяха разделили, беше крепител на вътрешния й свят. Тъгата в очите й, обаче, се превърна в надежда. Надеждата, която я беше крепила през всичките години, през които него го нямаше.