Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Години по-късно Ефесово бе наречен Градът на Предсмъртните стонове, а земите около него останаха завинаги черни и опожарени не заради бушувалите с месеци пожари, а заради предателството. Защото земята, както раждаше своите деца, така и чувстваше, когато те се отвръщат от нея.

Антъниъс лежеше свит на кълбо в началото на дългия и студен коридор. Безжизненият му поглед се взираше напред в тъмнината, приличаше на човек, отчаяно опитващ се да спаси кожата си. Решен да избяга възможно най-бързо от замъка, бившият временен ръководител на защитниците бе свалил екипировката си, мислейки си, че тежковъоръжените му противници няма да го догонят. Но той не знаеше, че с или без брони, нападателите бяха еднакво бързи. Безразсъдното дело му бе коствало кинжал в тила.

Скар не си даде труда дори да обърше кръвта от оръжието си. Така или иначе щеше да го впусне в употреба още няколко пъти в изпълнената със смърт вечер.

Ветеранът се бе насочил към последното, незасегнато от набега им крило на замъка — личните покои на Лорд Лунуниен и семейството му. Скар предполагаше, че някъде в коридора се крият тайни врати и проходи, водещи към секретен изход. Надяваше се само, последните оцелели да не са имали възможността да се измъкнат, възможност, която бе съвсем реална, стига да бяха предупредени навреме.

Тъй като тази част от замъка бе разграничена от казармите и помещенията на прислугата, звуците от битката не можеха да достигнат дотук. Дебелите масивни стени спираха звъна на стоманата и предсмъртните писъци на агония. Скар беше твърдо решен да изпълни волята на Мрачния Предводител и да унищожи последните останали обитатели на замъка.

В коридора, водещ към стаите на Лорда и близките му, имаше множество статуи, изваяни в чест на предишните владетели на замъка. Огромни сводове, украсени с увивни растения и арки с формата на мечове му придаваха допълнителна величественост. От коридора тръгваха множество разклонения, които водеха до отделни тераси, украсени с колони. Ефес винаги бе изумявал посетителите си именно с тези огромни тераси, изваяни със старинна архитектура. Те гледаха към вътрешния двор на замъка. Доста често лорд Лунуниен бе отправял призиви и официални речи към подчинените си именно от изумителните балкони, всеки допълнително украсен с герба на Ефес — два меча с фина и майсторска изработка, чиито дръжки бяха инкрустирани с аметисти, кръстосани върху лилав фон.

Същинската причудливост и красота на коридора обаче идваше от множеството картини, окачени по стените му. Скар можеше да съзре детайлите във всяка отделна картина. Коридорът бе осветен не от несъвършения пламък на факли, а от самата светлина, идваща отвън, независимо дали дневна или нощна. Затова спомагаха множеството процепи и прозорци, които бяха създадени и оформяни в продължение на години с тази цел.

Решил да излезе на една от терасите и да огледа положението в двора, Скар се загледа отново в някои от професионално сътворените картини. Повечето изобразяваха различни момичета, така изумително различни една от друга, че само тяхната чудатост ги обединяваше — момиче, наподобяващо по-скоро часовников механизъм, носещо артистична шапка; друго, облечено с пристегнат корсет, изразяващо мистични настроения…

За миг Скар сякаш възвърна онова свое отдавна изгубено чувство на ценител на изкуството и беше напълно изумен от тях, защото предизвикаха у него други емоции и спомени, съвсем неочаквани и различни от тези, които му изпращаше Мрачният Господар.

„… Стояха прегърнати на самия ръб на терасата. Нощта бе притихнал страж, чийто светлик бе огромната луна, огряваща замислените им, застинали в блажен покой лица. Тя му показваше различните си бъдещи проекти, които възнамеряваше да нарисува, а той споделяше въодушевението й с топла усмивка. Нейните картини, нейният свят — само те имаха реално значение в иначе изпълнения му от амбиции живот.

— А какво смята Лордът за новите ти творби? — гласът му беше по-скоро шепот, който галеше сетивата й и пробуждаше нови нишки и мотиви в и без това безграничния й талант.

— Баща ми е достатъчно наивен, за да смята, че ще рисувам само глупавите му военни карти. Тези неща аз дори не му ги показвам — почти никой не ги разбира. Освен ти…

Студеният пролетен вятър се опита да разсее топлината помежду им, но безуспешно. Тя се сгуши още повече в прегръдката му. Макар да бе защитена от крепостни стени, от преданите войни на Лорда, от топлия уют на семейството си, тя се чувстваше сигурна единствено с него. Силните му ръце й носеха усещането за разбиране. Макар и принадлежаща на сегашния свят и обстоятелствата, които ги разделяха, нейната вътрешна вселена намираше галактическия си пристан при него.