Делиян Маринов - Пътуване през спомени

И макар на церемонията да присъстваха множество наблюдаващи бдителни хора, никой не обърна внимание на заговорническите поглед и усмивка, които Фредерик и Забрава си размениха. А нещото, което дори най-заклетите клюкари в благородническия двор не знаеха, бе, че личната хазна на младия аристократ бе препълнена със злато и скъпоценности. Един приличен подкуп, който варваринът бе платил, за да получи безчестивото лоби на благородника…“

„— Отдръпнете се, отдръпнете се, Капитанът на стражата умира!

Навсякъде около Скар цареше истинска суматоха. Гласове — и гневни, и скръбни — заливаха цялото му съзнание. Макар да бе надянал страдалческата маска на съкрушен човек, младият войн ликуваше вътрешно. Намираше се в главното кухненско помещение на замъка. Залата, която се обитаваше най-вече от слуги и готвачи, сега бе претъпкана с най-различни хора — от членове на благородническото семейство до войници и прислуга. Цялото гъмжило от хора допълнително усложняваше това, което лорд Лунуниен и приближението му се опитваха да направят.

Умиращият Забрава беше положен върху една маса, приспособена като носилка. Импровизацията беше слаба, тъй като самата маса беше тежка и дори най-силните сред подчинените на Лорда и главния Страж не можеха да я носят дълго и продължително, без да спрат поне за няколко минути отдих. Тежкото тяло на силния варварин допълнително увеличаваше товара им. Младши лорд Фредерик бе един от хората, носещ предсмъртното ложе на досегашния главен Страж.

Движеха се изключително бавно, заради постоянно пречкащите им се любопитни хора. Дори присъствието на Лорда на замъка не ги смущаваше, тъй като това бе огромна сензация, случваща се за първи път в Ефес. Отравянето на хора с висок чин не бе новост в Силвернада, но това отравяне не бе от обичайните, тъй като всички бяха дълбоко респектирани от Забрава, грижил се изключително стриктно за замъка и реда в него.

— Отдръпнете се, дявол ви взел! — крещеше като обезумял Лорд Лунуниен, чието спокойствие отдавна го бе напуснало. — Отдръпнете се!

Скар предвидливо се беше слял с тълпата, желаещ да проследи докрай последните опити на Лорда и подчинените му да спасят главния Страж, превърнали се по-скоро в погребална процесия. Амбициозният войн вътрешно триумфираше.

— Скар! — забелязал го в тълпата, лорд Лунуниен го повика с жест. Младежът се приближи към лорда, подсилвайки още повече фалшивата си жалостна физиономия.

— Какво желаете, предводителю?

— Тъй като се придвижваме трудно, няма да успеем да стигнем навреме до долните нива на трапезарията… — дори през сълзи и гняв, гласът на Лорд Лунуниен продължаваше да излъчва сериозност и увереност. — В последното крило на трапезарията, където съхраняваме хранителни припаси и билки, ще намериш мощен антидот, който би могъл да ни даде минимален шанс да спасим Главния Страж. Проправи си път през тълпата и отиди да вземеш антидота. На теб имаме доверие — винаги си бил сред най-близките хора на многоуважавания Забрава.

Скар кимна и без да задава излишни въпроси, се устреми към главния килер на замъка. Нещата нямаше как да се развият по-добре. О, да! Щеше да намери антидота, но за голямо съжаление на всички останали, нямаше да успее да се върне навреме, за да спаси изстиващото тяло на умиращият варварин.“

Главните готвачи и техните по-млади чираци се бяха укрили в килера, мислейки си, че нападателите на замъка ще се насочат към хазната на замъка и стаите на благородниците. Полуживите обаче не бяха нападнали Ефес, защото търсеха скъпоценности и богатства. Единственото, което искаха да откраднат, бе живота на обитателите му.

Скар наблюдаваше безизразно струпания на куп кухненски персонал на замъка. Той и малкият му отряд бяха успели изключително бързо да елиминират повечето защитници на крепостта и в момента само я пречистваха. Опитният предводител на отряда полуживи ги бе разделил на групички от по двама-трима като самият той беше постоянно в движение, за да следи как върви чистката.

Отправил се към кухните на Ефес, ветеранът бе връхлетян от поредните спомени, които го подсилваха неимоверно. Присъствието на Мрачния Господар и мекият скверен допир на магията му изпълваха цялото тяло на Скар. Войнът се чувстваше неописуемо силен и знаеше, че вече е личният фаворит на Мрачния Предводител.

„Водачо!“ — познат съскащ глас извади война от мислите му.

„Водачо!“ — това беше нещо ново за Скар — доказателство за огромния респект, който подчинените бяха започнали да изпитват към него, независимо, че се подчиняваха единствено на Мрачния. Ветеранът се обърна по посока на зовящия го глас и с мъка успя да фокусира в сенките Призрак. Тялото на скаута беше още по-изсъхнало, но все пак притежаваше огромна ловкост и жилавост. Лицето му представляваше бледа зеленикава кожа, максимално опъната върху вече открояващите се черти на черепа. Там, където трябваше да са очите на полуживия, сега се намираха две пламтящи зелени точки, отразили по изключително зловещ начин нечестивите емоции на война, умел в промъкванията и тихите убийства.