Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Довърши ги, Призрак! Пирувай с кръвта и слабостта на враговете ни.

Скаутът кимна с усмивка, която отразяваше мрачно удовлетворение. Макар че бяха изгубили възможността да чувстват каквито и да било емоции, на полуживите вече им бе върнат споменът за тях.

Скар обърна гръб на притихналите в предсмъртен ужас хора. Вече не бяха негова грижа. Единственото, което го интересуваше, беше да служи на Мрачния Предводител. Сега трябваше да намери Мегидо, зает с прочистването на казармите.

Намери го в една стая, твърде пищно украсена с множество статуи и гоблени — интериор, нетипичен за човек, който през по-голямата част от времето си служи като войн. Това не беше само стая на подчинен. Помещението бе пригодено специално за нуждите и вкуса на Главния предводител на защитниците на замъка.

Мегидо бе доста нисък, но за сметка на това достатъчно набит, а тялото му излъчваше необикновена сила, най-вече заради силните рамене и масивния гръб. Когато видя водача на отряда, широкоплещият полужив войн, въоръжен с бойна брадва и боздуган, отдаде чест по маниер, закодиран в съзнанието му на боец.

— Избихте ли всички? Къде са останалите от отряда? — безплътната форма на гласа на Скар отекваше в стаята и коридора. Дори ехото не смееше да му отвърне.

— Срещахме огромна съпротива, но да — казармите, както и личните покои на повечето командири в момента са боядисани с кръвта им. Изгубих своите, но за сметка на това се погрижих да не остане враг, който се укрива или опитва да се измъкне.

Скар прие рапорта без да обръща особено внимание на факта, че част от подчинените в отряда му бяха завинаги обезвредени. Всъщност той дори не обърна внимание на Мегидо, който напусна стаята, решил да направи последна обиколка в казармите. Ветеранът си спомняше това място, както и подчинения си полужив…

„… Стаята на вече почти покойния Главен Страж бе осветена от бледа лунна светлина, плахо нахлуваща през малките прозорчета. Приживе Забрава бе имал слабост към различните благороднически прищевки, повечето от които съвсем безполезни. Затова цялата му стая тънеше в охолство и лукс — самият варварин предпочиташе да отделя повече време на колекцията си от стъклени фигури на мистични животни и войни, отколкото на собствения си меч. За сметка на това, Забрава държеше изключително строго подчинените си и не позволяваше стаите на войните му, дори на най-приближените, да се обзавеждат пищно и пребогато.

Слабата светлина, едва нахлуваща в помещението, беше достатъчна, за да открои силуетите на две бронирани фигури.

Скар и Мегидо си бяха стиснали ръцете и се смееха, без да се страхуват, че някой може да ги чуе. Повечето хора, живеещи и служещи в замъка, присъстваха на погребението на мъртвия варварин. Мегидо бе съучастник на Скар в убийството и трябваше да се погрижи за последната част от плана им. Впоследствие обаче младият инициатор на убийството бе напуснал погребалната церемония, видимо по-разстроен от останалите. Беше невероятен актьор и владееше тялото си.

Ето че самият Скар бе решил да провери лично дали Мегидо ще изпълни заръката му. Макар че поквареното му сърце не знаеше що е съвест и чест, неговият главен мъчител бе постоянното съмнение и недоверие към всичко и всички.

Сега обаче амбицираният войн си позволи да прогони съмненията. Мегидо, славещ се с изключителните си умения в фалшификацията на документи и почерци, бе изпълнил брилянтно последната част от заговора, за което бе получил огромен подкуп и обещание за повишаване в чин.

На леглото на вече покойния предводител на стражата лежеше предсмъртното му писмо, в което посочваше бъдещия си наследник…“

Останал с една ръка, Забрава се бореше с противниците си. Спомените за нечестивите деяния му вдъхна нови сили и възвърнаха свирепостта му.

Войните, впуснали се на помощ на издъхващия младши лорд Фредерик, сега лежаха безжизнени до него. Самият благороден рицар все още таеше крехък пламък на живот у себе си, но не за дълго, защото огромната десница на исполина се сключи безжалостно около крехкия му врат. В последните си мигове лорд Фредерик дори не си беше дал сметка за безразсъдния нападателен акт, който бе предприел по-рано, заслепен от желанието си за слава, както и за многото, които щяха да загинат, заради него. Някои от тях — особено близки.

Изправящата се фигура на едноръкия Забрава, покрит изцяло с кръвта на своите жертви, бе достатъчен повод за повечето и без това малодушни защитници да хвърлят оръжията си и да побегнат директно към горящите сгради на града. Всяка друга смърт беше за предпочитане пред оръжията и най-вече — лицата на полуживите.