Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Трябваше да вярва. Какъвто и мрак да бе обладал Скар, тя беше сигурна, че той все още вярва някъде дълбоко в себе си. В тях.

Лилиен внимателно отмести една от картините в коридора, изобразяваща три луни — мрачна, светла и една, обединяваща мрака и светлината в себе си, — след което тайният проход, водещ извън замъка, се откри към нея. Нежното й гъвкаво тяло потъна в тъмнината на тунела, оставяйки смъртта и страха, вилнеещи в опустошения замък.

Библиотеката на храма, използвана също и за приемна на гости от висок ранг, бе осветена единствено от запалената камина.

Тъй като Надежда, най-главният от всички храмове в Силвернада, бе построен изцяло от камък, във всяко едно помещение беше хладно. Древните създатели на светилището бяха решили да използват каменни блокове за създаване на постройката не защото се опасяваха от бъдещо опожаряване на храма — такова всъщност бе изключено, тъй като самата столица, в която се намираше беше практически непревземаема, — а защото всъщност твърдата скала задържаше магията концентрирана зад стените му. Надежда беше гордостта на кралството и включваше в себе си не само специално обособена лечителска част, но и Академия по лечителско изкуство и изследователска лаборатория.

Ето защо в библиотеката винаги бе запалена камината. Така самото посещение беше по-уютно и внасяше топла атмосфера за посетителите си, които в момента бяха двама отдадени на дълга и честта рицари. Или поне само единият…

Сър Лотлансен наблюдаваше внимателно главнокомандващия рицар, сър Денотериън, който избухваше постоянно в противния си, истеричен, пиянски смях. За последното свидетелстваха неколцина бутилки билков ликьор, включващ в себе си вкусовете на дива мента, дива роза и див бръшлян. Всъщност малцината, които можеха да си позволят това скъпо питие, го наричаха „Питието на дивите“, може би заради ефекта, който имаше върху темперамента на пиещия го.

Истеричните нотки в смеха на сър Денотериън обаче идваха от неспособността му да приеме няколко факта, един от които — съществен. Продължаваха да губят. Врагът бе превзел още един храм и цял замък, избивайки по-голямата част от населяващите го хора.

— Това дори не е война, а изтребление! Те искат да ни заличат като раса. Тук има намеса на тайни отвъдокеански организации и групировки! — Сър Денотериън тръшна поредната празна бутилка на масата пред себе си, иначе предназначена за четене или писане.

Сър Лотлансен, дошъл като личен повереник и подкомандващ на главния предводител на рицарите, кимна уморено. Вече втори час се правеше на заинтересован от безсмислиците, които злоупотребилият с лечебните и елитни ликьори на храма сър Денотериън бълваше.

Получили тревожните новини на бежанците от завладяното и напълно опустошено Ефесово и пленения храм на изцелението Форгивънс, намиращ се в близост до земите на Ефес, рицарите бяха съставили на пръв поглед разумен план за ответен удар. Трябваше само да обсъдят намеренията си с Великия Мъдрец и да го помолят за помощ, тъй като се носеше мълвата, че самият той готви също отговор на безмилостната инвазия на непобедимия немъртъв враг. План, който сър Лотлансен трябваше да съгласува с Мъдреца, защото самият предводител на рицарите и наемниците не бе в състояние да направи нищо, освен може би да води банални конспиративни разговори.

Преживелият много битки и смърт, но запазил честта и принципите си, Лотлансен въздъхна по посока на сър Денотериън и му обърна гръб. След това се насочи към камината. Загледан в меките й подскачащи пламъци, рицарят си спомняше горчиво за горящия храм, от който се беше измъкнал жив единствено той. Вгледан в разпадащите се на пепел цепеници, сър Лотлансен се сети за по-младите си подчинени рицари — всички служещи вярно и до един загинали. Или поне някои от тях. Без да усети, по челото му изби пот, а гърбът му започна да се тресе от конвулсии. Печалният рицар се опита да се овладее, но горящите дърва в камината безмилостно му напомняха за сграбчените от смъртта животи на всичките му съратници. На практика той беше останал без приятели, а най-близкият му човек беше пияният, вече хъркащ върху писалището на библиотеката, сър Денотериан — близък по оръжие и професия, но не и по сърце. Изведнъж потта изчезна така, както бе избила, а тялото му се успокои, обляно от мека топлина, която обаче не идваше от камината. Преди да осъзнае какво се е случило, сър Лотлансен чу нежен и грижовен глас: