Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Много рани си получил… Но тези, които разяждат душата ти са най-силни. Там са най-грубите белези… — Главната жрица Аерастраза обикаляше объркания рицар с вдигнати към него ръце, от които извираше мека синя светлина.

„Магия!“ — помисли си рицарят-ветеран, осъзнавайки какво е прогонило нежеланите конвулсии на тялото му.

— Да, магията ми може да помогне на болно тяло. Виждала съм осакатени войничета, невнимателни занаятчии, майки, губещи все още неродените си рожби, отровени лордове, в чиито очи се крие страхът от загубата на съкровищата, а не живота… — жрицата спря и го погледна изпитателно. — На мое място би ли върнал животите им?

Рицарят отвори уста да отговори, но после се разколеба. Почувства се незначителен и някак си неспособен да отсъди кое е правилно и кое не. Неговите тревоги също бяха значими, но не бяха единствените проблеми на това кралство, на този континент. На този свят. Затова Лотлансен реши да замълчи и да изчака жрицата да проговори отново. Харесваше гласа й. Той беше по-стоплящ от огъня в камината.

— Виждам… И знам! — жрицата отмести поглед от него и се загледа в камината.

Лотлансен реши, че и тя като него вижда в гърчещите се пламъци животите на умрелите му другари.

— Да. Мога да излекувам всяка една рана или белег, които мъчат и грозят плътта, но раните, които всички ние имаме вътре в нас, трябва да излекуваме сами.

Не напълно сигурен за какво говори жрицата, сър Лотлансен кимна разбиращо като веднага се почувства жалко, защото знаеше, че тя разчита всяка негова емоция, всеки негов страх, всеки негов принцип… И тогава разбра…

— Да, рицарю. Лекът за вътрешните ти терзания се намира вътре в теб. Той е като цвете, което чака да бъде почистено от всички бурени, след което трябва да бъде грижливо отглеждано и, веднъж откъснато — посветено на подходящата кауза.

Жрицата го погледна за последен път с изпиващите си очи, след което се усмихна. Неспособен да каже каквото и да било, сър Лотлансен само кимна почтително, след това й обърна гръб и се отдалечи към изхода на библиотеката. Беше намерил поне един малък отговор на множеството си въпроси. Трябваше да действа. Дори когато беше сам сред целия хаос от събития.

Малко преди да напусне стаята, я чу за последно. Този път жрицата говореше на все още унесения в пиянски сън сър Денотериън:

— Жалко за теб, че поливаш бурените…

В същото време през портите на храма, с невероятна скорост, объркваща постовите, връхлетя конник със сив и изпокъсан плащ, какъвто дори разбойник не би навлякъл.

Залата за изпитания бе утихнала. Сър Лотлансен направи неуместна съпоставка с тренировъчната зала на военната академия, където беше завършил. В нея звънът на стомана и крясъците не стихваха.

Тишината в храма обаче бе плашеща и зловеща. Коридорите, водещи до частта, използвана за лаборатория и експерименти, бяха украсени с множество колони, с издялани във формата на лица върхове. Самият рицар не искаше и да се замисля какво символизираха. За него изкуството беше занимание, приложимо само след няколко бутилки твърд алкохол. А Лотлансен не пиеше.

Той тъкмо се гласеше да нахлуе в главната зала за изпитания, по-тиха дори от гробница, когато нечия слаба, но жилава ръка го хвана за рамото.

— Приемете искрените ми извинения, господин Рицарю, но не можете ей така да влезете в тази част от комплекса. Не и преди официалното разрешение на Великия Мъдрец и Главната свещенослужителка.

Сър Лотлансен се обърна към появилия се сякаш от нищото, мършав, но облечен в представителни дрехи мъж и вдигна безучастно рамене. Сега пък щеше да си има работа с наперени икономи.

— А къде мога да намеря Великия Мъдрец? Всъщност, аз точно него търся и стражите, които ни настаниха в библиотеката по-рано днес, ми споделиха информацията, че от няколко дена е в залата за Изпитания.

— Да, правилно са Ви казали. А е недопустимо да Ви споделят такава информация. Великият Мъдрец заема главна роля в изключително важен за изхода на предстоящата война експеримент и ще се наложи да си почине поне няколко дена, така че може би няма да имате възможност да разговаряте скоро с него. Моля Ви за имената на стражите, ще се погрижа да…

— Многоуважаеми Ллойд, не се притеснявайте. Здравето ми е последна грижа в момента… — икономът и сър Лотлансен се обърнаха към също внезапно появилата се фигура от съседния коридор.

Нещо в силуета на новопристигналия накара сър Лотлансен, отдавна обучен в етикеция рицар, да падне на едно коляно с вдигнат за приветствие меч.