Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Амбициозният мъж, обаче, не би споделил находката си с лорда. Не и преди да смени статута си. На двадесет години Скар бе само страж в почетната охрана на Ефес. Обикновеният кадрови надник и добрите вечери с момчетата от стражата, обаче, не стигаха на младежа. Той искаше да бъде повишен не само заради огромната печалба, а и заради самия престиж. Славата му беше нужна поради две основни причини. Първо, защото се нуждаеше от одобрението и благоразположението на лорд Лунуниен и второ, защото бе млад, безразсъден и авантюристичен — последните, служещи му за оправдание пред малките пламъчета на чест, които догаряха в сърцето му.

В замъка и земите, обаче, не се случваше нищо от много години. Лорд Лунуниен и подчинението му почти не участваха във войната, която кралството водеше със северните варварски племена — факт, автоматично изключващ възможността Скар да получи слава и признание в битка. А и самият той смяташе, че това би било рисковано. Имаше по-лесни и по-хитри начини. Трябваше единствено да замести началника на почетната стража. Най-добрият начин бе да го отстрани. Скар бе много амбициран и дори пренебрегна факта, че началникът на стражата го уважаваше и обичаше като свой собствен син. Нищо не бе в състояние да го спре. Главният Страж би го разбрал, ако въобще имаше разбирателство в смъртта. Той щеше да бъде необходимата жертва. А след като го отстранеше, Скар беше сигурен, че той щеше да заеме мястото му, тъй като началникът на стражата неведнъж го бе изтъквал като свой фаворит, макар че беше в разцвета на средната си възраст и щеше дълго да заема поста си.

Мястото му беше нужно. Искаше да се добере до върховете на аристокрацията, тъй като…

Нещо го извади от унеса му. Беше движение. Бързо и рязко движение. Недоверчивият войн светкавично извади двуострия си меч от канията и се обърна към предполагаемата заплаха с енергичен пирует. Въпреки оскъдната светлина, която бе дефицит дори денем, Скар веднага разпозна силуета. Беше Инстинкт — верният му приятел от детството и компания в множество тежки и весели моменти.

Сега, обаче, срещата им бе необичайна. Вместо да се намират в любимата си кръчма в Ефесово, където прекарваха множество вечери, мъжете бяха избрали Гората на Странстванията. Инстинкт имаше поверена задача и съдейки по изражението му, я беше изпълнил.

— Взех я — отговори той на неизречения въпрос.

Младият страж се поклони фалшиво на приятеля си, както обичаха да правят, когато единият е доволен от нещо, което другият е казал или направил.

Инстинкт развърза кесията си и извади от нея малко черно шишенце с надписи, които Скар едва ли би могъл да разчете, тъй като не бе запознат с фармацията. Войнът прибра бързо малкия съд в една от своите кесии и се усмихна зловещо:

— Колко ти дължа?

— Една студена халба от личното пиво на лорда — захили се Инстинкт.

— Съвсем скоро, когато успея, ще имаме възможността да пресушим цялата изба.

Двамата избухнаха в дружески смях, след което се прегърнаха.

— Сбогом засега, приятелю. Скоро новините ще ви достигнат и в Ефесово. Тогава ще те поканя на официалната церемония по назначаването ми. — Скар се усмихна искрено.

— Нямам търпение, Скари. Аз и без това бързам да се върна, че старият Хобо ще прави някакъв експеримент и ще съм му нужен, а и не трябва да му се губя от полезрението, за да не заподозре липсата на…

— Добре, добре, тръгвай. Ще се чуем скоро.

Двамата отново се прегърнаха братски. После Инстинкт се насочи обратно към Ефесово и аптеката, в която чиракуваше като млад знахар, а Скар — към замъка, където трябваше да поеме вечерната стража. Тази вечер, обаче, нямаше да бъде на пост, тъй като лично Началникът на стражата го бе освободил. Мъжът празнуваше четиредесетата си годишнината и желаеше Скар, неговият любимец, да присъства на празненството. Празненство, на което амбицираният младеж щеше да го отрови…“

Напоените с отрова стрели срещаха плътта на враговете си безпогрешно, но в същото време и безрезултатно. Антъниъс, който ръководеше рехавите редици на защитниците, бе застинал и се взираше в напредващата група вражески войни с искрено изумление.

За първи път през цялата си военна кариера опитният стрелец, по ранг — командир, виждаше подобно нещо. Първата му мисъл бе, че мъжете, атакуващи замъка са взели някакъв антидот, който блокира ефекта на силната отрова, с чието производство бе добре известно Ефесово. Но това, което накара мозъкът на Антъниъс да изключи напълно, бе, че въпреки десетките стрели, висящи от различни стратегически места от телата им, войните, приближаваха замъка с неприкрити вражески намерения. Те продължаваха с бавното си, но сигурно настъпление към главния, слабо укрепен вход.