Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Предстоеше война — нова и ужасяваща. Никой не бе предполагал, че заплахата ще дойде в самото сърце на кралството. Война, наподобяваща непозната болест, бързо заразила човек и точно толкова бързо разпространяваща се към всяка част от организма му.

Бяха изминали едва няколко часа от провалената, почти несъстояла се церемония, символ на победа и триумф, а новината за новата заплаха бе излязла извън портите на двореца и столицата, където всъщност положението беше най-зле. Слуховете се бяха разпространили във всяка къща. Навсякъде се чуваха викове и крясъци: „Война!“; „Преврат!“ Повечето разпространители на ужасяващите вести ги бяха доизкривили и доизмислили, а по-лукавите и коварни хора се организираха в банди и започваха да грабят и вандалстват. Такава беше природата им. Природа, която, без да подозират, подхранваше силите на Мрачния Господар.

Сър Денотериън бе мобилизирал цялата войска, с която разполагаше двореца, за да възпре разразилата се анархия. Навсякъде се стигаше до схватки. Много дюкяни бяха изпотрошени и ограбени. Някои важни административни сгради — дори опожарени. И всичко това за няколко часа.

„Заради това загубихме!“ — думите на рицаря, станал неволен вестоносец на ужаса на войната, отекваха в съзнанието на Роландан.

„Затова и продължаваме да губим!“ — помисли си Мъдрецът.

Събранието, което бяха свикали преди повече от час, все още не можеше да започне, тъй като в залата постоянно нахлуваха ординарци, даващи рапорти директно на краля за положението в столицата. Засега нещата уж бяха овладени, но жителите, освирепели в своята уплаха, щяха да продължат да безчинстват. Това беше природата им… Поне на повечето.

Кралят изслушваше поредното съобщение, дошло от някой командир, когато Роландан се откъсна от мислите си и го погледна с онзи благ и приятелски поглед, в който винаги имаше решение и изход от ситуацията.

— Искам да заповядаш на стражите пред залата да не допускат повече вестоносци. Предстои ни важен разговор! — Роландан никога не използваше специални обръщения към Краля, когато заседаваха. Мъдрецът смяташе, че цялата тази парадност и помпозност губи ужасно много време.

Крал Фиъръс кимна, след което стана от кристалната маса и се запъти към украсения с арка вход на залата.

Представителят на благородниците измъмри навъсено:

— Дайте да свършваме веднъж завинаги с тези преговори, ваше Върховенство. Трябва да отпътувам незабавно за Ефес и да предупредя хората си.

— Спокойствие, васале! Спокойствие! — в гласа на Мъдреца имаше повече разбиране, отколкото заповед. Или поне такова усещане оставаше у Лунуниен, собственик на замъка Ефес и подчинените му земи.

След малко Кралят се върна. Нямаше смисъл да зададе някакъв въпрос на Роландан, защото знаеше, че Мъдрецът ще започне да говори така или иначе.

— Амбициите и жаждата за власт на Нумориус стигнаха своята връхна точка. Отсега нататък ние сме на ход. Единственото му преимущество е, че успя да ни изненада в момент, в който си позволихме да си отдъхнем поне малко…

Кралят го прекъсна като малко дете, настояващо да узнае отговорите на всичките си въпроси наведнъж:

— Но ти не знаеше ли, че е готов да те предаде? В Съвета не бяхте ли наясно какво цели? Ами другите Мъдреци… те чия страна ще вземат?…

— Естествено, че моята… — Роландан го прекъсна. По лицето му пробяга съвсем лека нотка на раздразнение. — Всички знаят, че Нумориус е колкото вещ в магическото изкуство, толкова и безразсъден — качества, които смесвайки се, носят неприятни последици. За него…

— Тогава защо е толкова самоуверен? Дори един луд не би си позволил открито да обявява претенции към престола, без да си остави поне малка вратичка за преговори и обсъждане.

— Луд, натъкнал се на огромна сила, благодарение на невероятния си късмет. Сила, идваща от предмет, който мислехме за дълбоко заровен и несъществуващ.

— За какво говориш? — попита нервно кралят.

— Преди няколко месеца Нумориус бе изпратен от Съвета да проучи Забравената долина. Според скриптовете на Камъка на изцелението, именно в прокълнатата долина е скрит и заровен друг камък, владеещ силата на прераждането.

При тези думи Кралят зяпна, а представителят на благородниците затаи дъх в очакване на следващите думи на Мъдреца. Мургавият островитянин бе откъснал поглед от Роландан, играейки си небрежно с къдравата си коса.

— Не предполагахме, че ще успее да го открие. Не можахме и да предвидим, че ще ни предаде. Но най-искреното изумление, което чувствам, е от факта, че е успял да го овладее и да го използва — Роландан погледна въпросително островитянина.