Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Полираният стол отляво на Мъдреца беше празен.

Празненството бе на път да започне. Почти навсякъде в залата имаше специални банкетни маси, изобилстващи с храна и вино от кралските изби. Повечето жители на Силвернада нямаше как да присъстват на самото празненство, но бяха дошли от всички краища на кралството за организираните панаири, фестивали и пазари в столицата. Предстоящите празнични дни им бяха позволили да се отпуснат.

Когато уреченият час настъпи, Камбаната, спускаща се от арка на входа на залата, зазвънтя с празничен звън. Хората по терасите започнаха да ръкопляскат, подхванали хвалебствени песни, запланувани предварително — първо за Краля, после за Камъка. Слугите, заели се с организацията на церемонията, бяха подготвили множество ефекти като пускане на бели гълъби, които разстроени от цялата човешка гълчава, бързаха да излетят през полуотворения купол. Роландан пък се бе погрижил рисунките и гоблените по стените да блестят със сребърна светлина, накарала ги да оживеят и доста от посетителите в залата гледаха все още в тях, неспособни да отместят поглед.

Всичко вървеше по план. Кралят се изправи и вдигна тост, обръщайки се първо към Роландан, после към останалите особи на масата по отделно, сетне към всички останали в залата и накрая — за жителите на Силвернада. Присъстващите отпиха с ритуална прецизност и утихнаха в очакване на приветствената реч. Дори стражите, които стояха на входовете на помещението, повече формално, отколкото пазейки, бяха намалили бдителността си и наблюдаваха краля.

Крал Фиъръс се изпъчи достолепно, готов да излее предварително заучената реч, когато в церемониалната зала внезапно нахлу рицар. По лицето му имаше засъхнала кръв, а бронята му беше смачкана и на места деформирана от удари, по всяка вероятност от бойна секира. Кралят пребледня и се извърна към мъжа, който едва стигнал кристалната маса, падна на колене и се опита да си поеме въздух. Всички присъстващи бяха онемели от неочакваната визита на война, но най-потресен от тях беше Роландан, който винаги се грижеше да узнае и контролира всичко.

За момент всички си помислиха, че рицарят е припаднал или дори мъртъв, но след това той бавно се изправи. Лицето му излъчваше скръб, изтощение, ала и хладна увереност. Време беше да ги пробуди…

— Избиха всички. Всички! Дори тези, които бяха решили да се предадат или дезертират… — отпадналият, но хладен глас на рицаря кънтеше в залата и не оставяше съмнение у слушателите за достоверността на думите му.

Всички бяха замлъкнали и се гледаха в него. Това обаче не смути сър Лотлансен. Макар че се взираше в кристалната церемониална маса, всъщност съзнанието му се рееше отново и отново към спомените.

— Да, някои се опитаха да дезертират и да оставят защитата на храма. Не се учудвате, нали… Заради това загубихме.

Върнал се към действителността, за свое искрено съжаление, рицарят обходи с поглед всички — първо водачите на собствения си рицарски орден, после Мъдреца, а накрая — и Краля. Ударната вълна от толкова много лица, приковани в него, издаващи различни емоции — от безразличие, учудване, та чак до потрес, — накара сър Лотлансен да рухне за втори път. Внезапно главната жрица стана от стола си и тръгна към него със загрижено лице.

— Дете мое, успокой се! Отдъхни си. После ще ни разкажеш.

Среброкосата жена тъкмо бе стигнала до рицаря, когато Главният Мъдрец Роландан, усетил нишките на изцелителната магия, усукващи се около нея, вдигна ръка.

— Моето дълбоко уважение, лейди Аерастраза, но раните на война може да почакат. Държавните дела са над тях. Трябва да бъде незабавно разпитан… — макар и безмилостни, думите бяха изречени с толкова внимателен и обаятелен тон, че всички кимнаха в знак на съгласие. После Роландан допълни. — Така ще бъдем сигурни, че е изпълнил напълно дълга си.

Жрицата издържа погледа на главния си предводител, но после сведе глава уважително. Трябваше да се подчини. Лечебната магия, с която щеше да облекчи болките на рицаря, щеше също така и да го приспи, а всички имаха нужда от отговори.

Усетил намеренията й, сър Лотлансен поклати отрицателно глава:

— Предпочитам да бях загинал там заедно с войните си, заедно с честта си. Но те… те не ми позволиха…

— Кои не ти позволиха? Нападателите ли? Кои са те? Какви знамена носеха? — Кралят не се сдържа. В гласа му се долавяше огромен, неконтролируем гняв.

В друга ситуация, крал Фиъръс не би си позволил да подходи така грубо, нарушавайки всякакви принципи на етикеция и отношение към подчинен или поне не в присъствието на толкова много хора. Но в този момент го бяха вбесили. Рицарят и новините, които носеше, бяха развалили цялата церемония, символизираща дълго чаканата победа.