Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Един безчувствен труп го изблъска с такава сила, че на Скар му се наложи да се съсредоточи върху това да остане прав. Скар с ужас осъзна, че обезглавеният торс, който бе забавил победата му, бе на един от неговите. Позна го веднага, заради липсата на кръв. За сметка на това, навсякъде се разнесе ужасна зелена пепел. Защитникът, който беше обезглавил полуживия, застана пред ранената си водачка с решително изражение. Ето, че противниците им знаеха как да ги победят. Скар обаче не се чувстваше уплашен. Това бе непознато за новото му съществуване чувство. Ветеранът скочи и със смайваща сила се озова пред война, пробвайки се да го посече откъм таза. Защитникът успя да предвиди тактиката на противника си, но нямаше достатъчно време да избегне удара по заучения от тренировките начин. Пътеката, на която се биеха между пейките в крилото, беше прекалено тясна. Краката му се преплетоха и, неспособен да запази равновесие, той падна. Смъртта му го срещна преди да се стовари върху студения мраморен под. В същото време Ел Дриаде връхлетя Скар и го мушкаше с камата си яростно. Ако той беше жив, това щеше да е една ужасяваща прегръдка на смъртта. Ударите, обаче, не му причиняваха болка, а само го разконцентрираха. Той отблъсна жената-войн от себе си и тя падна, а войнът едва тогава забеляза, че корсетът й се беше разкъсал. В същия момент Скар отново зърна онзи див поглед на отчаяно затворено в клетка, животно. Мечът й все още стърчеше от корема му. Ел Дриаде бе ужасена. В същия момент долетяха стоновете на умиращите от другия край на храма, където Призрак вилнееше. Именно тези стонове пречупиха волята й. Тя погледна Скар и му подари триумфираща усмивка, която изненада война повече, отколкото дори си беше представял.

— Този път няма да ти позволя… — бяха последните й думи.

След което жената-войн преряза гърлото си с решително и изкусно движение на камата.

Писъците се усилваха. Защитниците бяха сломени, след като отрядът на Скар започна клането. Войнът обаче не се включи. Времето спря хода си. Той остана загледан в жената-войн. Едва сега осъзна, защо е бил призован. Той бе започнал да служи на злото още приживе. Нещото, което довърши волята му беше Гласът, който се появи ненадейно в главата му:

„Вече имаш отговорите си. Поздравявам те, справи се по-добре от тогава. Сега вече си напълно готов да ми служиш.“

Когато Забрава, заедно с хората си, нахлу в централното крило, завари Скар да стои прегърбен и загледан във все още топлия труп на самоубила се жена. Погледът му беше празен като душата му, окъпана в пламъците на следващия спомен…

„— Намерете жриците на храма, имате пълното право да грабите и да правите каквото пожелаете! — думите му към останалите в отряда бяха безчувствени.

— Но, капитане… — Ллойд бе изумен.

— Ти идваш с мен, имаме работа за вършене! — заповедният тон на Скар не остави никакво съмнение в подчинените му.

Макар и да не ги забеляза, Скар знаеше, че хората му имат слаба воля. Повечето навлязоха в крилото за обучаващи се. Нямаха търпение да се позабавляват.

«Всичко е загубено, светът се къпе в поквара. Не можем да я спрем…» — мислеше си войнът.

Сякаш разчел мислите му, дипломатът уплашено го дръпна:

— Не можете да я спрете ей така, задачата ни беше да… трябваше да спасим тези жени и този храм, не да увеличим ужаса им.

Скар го изблъска, почувствал нарастващия си гняв:

— Не можем да ги спасим от самите тях. Не можем да спасим самите себе си. Ела с мен, трябва да заличим следите…“

Гласът на Забрава го извади от спомена:

— Не мога да повярвам, че си позволил на един от нашите да загине.

Исполинът се беше загледал в тялото на полуживия.

Храмът беше напълно превзет. Писъците на болка и смърт бяха заменени от още по-зловеща тишина, която по подобие на траурен воал, се беше спуснала над мястото.

— Но няма значение! Мрачният Повелител ще бъде доволен. Храмът е изцяло наш. Време е да излезем и да го посрещнем.

Всички се упътиха към изхода на крилото, а после и към храма. Не чувстваха дори капка умора след битката, макар да срещнаха достойна съпротива както от рицарите, така и от защитниците. Последен излезе Скар, потънал в собствената си мрачна вселена, изпълнена с пепелта на отдавна изгорели принципи и морални устои…

„… Храмът гореше. Цялата красота на градините и орнаментираните колони и статуии се къпеше в ужасяващия огън, който Скар и Ллойд бяха предизвикали. Останалите от отряда гледаха безразлично мястото, доволни от извършеното. От край време имаха нужда да задоволят мрачните си желания. Светът бе достатъчно покварен, за да се опитват да бъдат порядъчни. Един обаче плачеше.