Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— И все пак имам неприятното усещане, че нещо се е случило. Сър Хонориен! — рицарят се обърна към оръженосеца си. — Вземи петима от младоците и побързайте към храма. Останалите ще завържем конете си и ще ви настигнем пеша. Ако случайно има врагове и са ни устроили засада, е хубаво да бъдат разкрити по-рано.

Сър Лотлансен погледна оръженосеца си. Беше млад рицар с голям потенциал както за военното му бъдеще, така и за личния му принципен кодекс. Заради такива млади рицари сър Лотлансен крепеше надеждата си, че доброто ще възтържествува. Макар и да рискуваше, изпращайки младия войн към неизвестната опасност, рицарят знаеше, че той няма да се провали. В интерес на истината, му имаше повече доверие, отколкото на останалите ветерани и закоравели в множество битки рицари.

След като си отдадоха чест, сър Хонориен потегли в галоп към храма, заедно с по-младите си съратници в отряда. Гледайки го как изчезва в прегръдките на нощта, той с ужас установи, че тревогата му се засилва.

Виждайки приближаващата групичка рицари, Забрава изобщо не се учуди на малкия им брой.

„Най-големият ви съюзник в битките ще бъдат вашите западащи принципи и немарливост към служебните задължения.“

Споменът за Гласа караше Забрава да чувства повече увереност и повече сила. Победата щеше да бъде бърза.

Шестимата рицари слязоха от конете си. Макар полуживите да бяха скрили труповете, мирисът на битка и кръв бе осезаем. Рицарите побързаха да извадят мечовете си, но усещането за смърт ги бе уплашило дотолкова, че двама изтърваха оръжията си, а други трима трепереха. Само един изглеждаше уверен и изкрещя предизвикателно към мрака, настанил се във всяко ъгълче на градината пред главния вход.

„Този е мой!“ — със задоволство си помисли Забрава и даде сигнал на останалите от отряда си. Вече имаха план, но не подозираха, че врагът ще се окаже толкова малоброен. Бяха в съотношение 6 към 1. Рицарите нямаха никакви шансове. Забрава и войните му се изплъзнаха от прикритията си и тръгнаха бавно и уверено към рицарите. Искаха само да всеят ужас.

Лицата на младоците излъчваха уплаха, но по заповед на сър Хонориен се прегрупираха. Досега бяха воювали само с разбойнически шайки. За първи път виждаха добре организирани и уверени войни.

„Те са превъплъщение на смъртта…“ — помисли си младият рицар. Единственото, което го крепеше, беше вярата, че останалите ще дойдат навреме, за да отмъстят.

След няколко мъчителни минути очакване, полуживите бяха при тях. Тогава един от тях — висок и мускулест мъж — нареди на останалите да спрат и се приближи към рицарите.

— Кой е капитанът ви? — попита ги с безплътен глас Забрава.

Заплашителните размери на война накараха рицарите да преглътнат. Сър Хонориен престъпи гордо напред, счел въпроса на противника като покана за дуел. Застанал на три стъпки разстояние, младокът му отдаде чест и го попита:

— Защо сте тук, какво искате?

— Смърт… — бе единственият отговор, който получи.

След това мълниеносно се случиха няколко неща. Бойната секира, озовала се за секунди в ръцете на полуживия, описа смъртоносната си кървава дъга, отсичайки надеждите на рицаря за равностойна битка. В момента, в който Забрава даде заповед на войните си да избият останалите рицари, обаче, от мрака и тишината изникнаха други, връхлетащи полуживите с бойни викове и невиждана ярост. Преди да разбере какво се е случило, Забрава усети стоманено острие дълбоко в гърдите си. Там, където врагът му смяташе, че бие сърце…

Сър Лотлансен се проклинаше вътрешно за това, че беше изпратил младия си подчинен, вместо самият той да отиде. Ето защо, когато връхлетя огромния противник, мислеше само за едно — как да отмъсти.

Мечът се впи жадно в гърдите на могъщия войн. С мрачно задоволство, рицарят установи, че варваринът не носи никаква броня. За негова изненада обаче, когато извади блестящото си острие, то не беше покрито с кръв, а по-скоро — с пепел. Войнът пред него се усмихна злобно и замахна със секирата си. Многото битки, които сър Лотлансен беше преминал, го накараха инстинктивно да залегне и да се претърколи, предусещащ, че само един замах на бойната секира бе достатъчен, за да го повали. Секирата замахна още веднъж по посока на рицаря, само че той беше пъргав и я избегна. Мечът му изсвистя по посока на полуживия, като сър Лотлансен очакваше грамадният исполин да е със забавени реакции. Но нищо подобно не се случи. Той отскочи назад и застана с вдигната бойна секира пред гърдите си. Раната, която рицарят му беше нанесъл, вече почти не личеше. По повърхността й, вместо засъхнала кръв, имаше зеленикаво-сива пепел.