Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Скар протегна хищно десница. Приличаше на звяр, надушил кръвта и страха на жертвата си. Звяр, който не познаваше и не даряваше нежност. Събра грубо косата и главата й се изви назад, а другата му ръка похотливо опипа нежната крехка гръд.

Усещайки насилника толкова близо, жрицата се чувстваше още по-отвратена. Тялото й се гърчеше отчаяно, в опит да се откъсне от него. До обонянието й достигаше зловонието на животинската му пот и това я вбесяваше.

Опиянен от съпротивата, Скар стисна косите й още по-силно и я принуди да застине, а лявата му длан, загрубяла от стискането на оръжие, продължаваше да мачка грубо тялото й.

После младата жена осъзна, че съпротивата й е напълно безсмислена и се отпусна в ръцете му. Ветеранът реши да не губи повече време. Спусна ръката си тежко надолу и зверски разтвори бедрата й…

… след което проникна, грубо и властно…

После тя стана само плът, парче месо, задоволяващо мерзките му страсти.

Девицата знаеше, че няма как да го отхвърли и затвори очи, надявайки се кошмарът да свърши по-бързо.

Скар не прояви никаква милост. Движенията му бяха бързи и яростни. Той не намали темпото си, дори когато усети, че я разкъсва.

За жената, обаче, страданието на тялото вече нямаше никакво значение. Душата й бе много по-наранена. Приличаше на осквернената, скъсана роба.

Скар започна да ръмжи като звяр, потънал в неописуем оргазъм. Той не чу тихия й плач, не видя сълзите й, не разбра мислите в главата й…

Жрицата нямаше никакво значение за него…“

Скар и войните му се намираха в непосредствена близост до вътрешния вход на централното крило. Той бе наредил на полуживите си съратници да задържат атаката, с която мислеха да започнат, нахлувайки в помещението.

Залата, в която се намираха, бе дълга. Килимът в сребрист цвят започваше от входа на помещението и се простираше чак до огромен олтар, пред който бе изваян огромен монумент, завършващ със сребърна сфера. По-запознатите знаеха, че това е перфектна имитация на Белия камък. При все това, сребърната сфера излъчваше мека сила и светлина, които контрастираха с мрака, извиращ от сърцата и душите на неканените полуживи.

Не сферата обаче бе накарала Скар и хората му да спрат. В центъра на залата, точно до олтара, бяха застанали в дъга група войни, предвождани от жена. Ветеранът трябваше да се досети по-рано, че в храма може да има лекуващи се бойци, които са решили все пак да присъстват на церемонията, прекъсната от полуживите. Защитниците на крилото бяха също толкова организирани, колкото и отряда на Мрачния Повелител и щяха да се нахвърлят още при появата им. Всички до един усещаха мрачната аура, но тяхната предводителка също бе дала сигнал да спрат. Тя така и не бе забравила това, което Скар току-що си беше спомнил.

— Знаех си, че ще дойде този момент, в който отново ще се срещнем — рече жената, чиито черти, му подсказваха, че е опитен боец. Тя говореше единствено на Скар. — Ти ме промени. Знаех си, че някой ден ще се видим отново тук. Имам сметки за уреждане.

В началото той не я беше познал. Формите на тялото й се очертаваха още по-ясно от пристегнатия кожен корсет. Нямаше и следа от слабите рамена и тяло, което преди много години беше обезчестил. Пред него стоеше опитна жена-войн. Тя нямаше да му позволи да я докосне. Напротив, беше неин ред да бъде безкомпромисна и агресивна.

Ел Дриаде бе избрала живота на войник, лишена принудително от правото да бъде невинната жрица, грижеща се за раните на пострадалите в битка. Бе предпочела самата тя да нанася тези рани, отмъщавайки на всеки враг, най-вече заради злодеянието на мъжа, поругал я в най-светлите години от младините й. Украшението на сфера, въртяща се в собствена орбита, символизираше предаността й към Съвета на камъка.

Сигналът, който даде на четиримата обграждащия я войни, бе съвсем ясен. Мъжете връхлетяха отряда на Скар с мрачни изражения, верни на водачката си. Грешката им бе, че не подозираха каква е същността на враговете си. Предимство, което Скар реши да използва. Погледна Призрак и му кимна мрачно в посока на поклонниците и останалите жрици. Скаутът бе повече от доволен. Той щеше да се примъкне към клането.

Забравил за всички останали, Скар вдигна меча си, за да парира силния и прецизен удар на Ел Дриаде. Преди да му позволи да отвърне, жената-войн се превъртя, направи пирует и заби оръжието си в корема му.

Триумфалната й усмивка замря със същата скорост, с която се беше появила. Скар предвидливо й бе позволил да го наръга, за да може да отклони вниманието й. Моментът, в който тя се сепна от факта, че той не агонизира, при условие, че го бе убила, бе достатъчен за ветерана. Мечът му изсвистя и посече ръката, с която го бе наръгала, но не успя да я довърши.