Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Тунелът ги отведе до вътрешния двор на храма. Това, което за тях се яви врата откъм страната на двора, бе един огромен гоблен, изобразяващ бял камък върху златен пиедестал и заобиколен от кланящи му се мъже и жени — Символът на Съвета на Камъка на изцелението.

Храмът, в който работеха и се обучаваха жреци-лечители, не беше единствен в Кралството. Имаше още няколко. Всички те, изградени върху полета с особено голяма мощ, където практикуващите целебна магия можеха да черпят постоянна енергия — както да обучават лечители-мисионери, така и да лекуват множеството страдащи от болести или военни кампании хора, идващи всеки ден да търсят изцеление. Постройката бе разделена на три крила, между които се простираше голям вътрешен двор, засят с най-различни красиви цветя и целебни билки. В средата на градината стоеше изкусно издялан, фонтан от бял мрамор, излъчващ бледо сияние. Там беше концентрирана силата на магическата енергия.

Нощта вече се беше спуснала. Скар и малката му група очакваха битката да започне още тук, но дворът бе напълно пуст и тих. Чуваше се единствено стичащата се от фонтана вода. След като им даде знак да го последват в колона по един, Скар тръгна бавно и предпазливо към централното крило на храма, откъдето се чуваха песните на поклонниците и главните жрици на Белия Камък. Явно всички се бяха събрали на някаква вечерна лекция или служба. Това значеше, че Забрава и хората му са все още отвън, а всички посетители на храма са в централната му част. Скар знаеше, че няма кой да ги изненада и нападне в гръб.

Утрото щеше да е кърваво червено.

Сър Лотлансен имаше лошо предчувствие, още когато се съгласи да води вечерния патрул в околностите на храма. Онова особено чувство, което човек получаваше когато очаква неприятности, бе заседнало като камък в стомаха му. Тази вечер беше необичайна.

След традиционната обиколка, конницата му се връщаше към храма. С удоволствие искаше да присъства на церемониите, създадени в чест на Белия Камък — най-свещеният и важен артефакт, който Кралството притежаваше. Сър Лотлансен се беше клел във вярност, както на Мъдреците-водачи на лечителския орден, така и на Краля си. Честта и принципите на възрастния рицар го бяха ръководили през целия му живот. Затова на път към Анър, той си мислеше за промените, които трябваше да покълнат в сърцата на хората:

„Прекалено много убийствена похот и поквара, влечение към злото и преданост към слабостите. Това трябва да свърши. Иначе ще се самоунищожим.“

След няколко дена сър Лотлансен щеше да присъства като почетен гост на официалното празненство в кралския двор по случай победата над съседните варварски племена. Рицарят щеше да отиде на празненството-съвет не за да потъне в гуляй, а за да постави въпросите за честта и морала пред благородниците, Мъдреците и самия Крал.

Тишината около входа на храма беше необичайна. Сър Лотлансен не вярваше охраняващите пешаци, предимно младежи, да са влезли да гледат специалните церемонии и ритуали. Познаваше ги прекалено добре, по-скоро щяха да си направят бардак в храма с жриците, отколкото да слушат с благоговение молитвите им към целебната сила. Нещо се беше случило.

Малко преди да стигнат входа, благородникът спря коня си и даде заповед на подчинените си да направят същото.

— Какво има, сър? — попита го оръженосецът му.

Командващият рицар вдигна забралото на шлема си, за да могат останалите да видят сериозността на лицето му:

— Нещо се е случило с пехотинците, които оставихме да охраняват храма. Трябва да сме по-бдителни.

— Ха! Сигурно са отишли в града да се забавляват с местните проститутки и да тъпчат парите си в местните ханове. Много добре знаят, че тази вечер са официалните празненства на храма и че никой не би си позволил да ги оскверни по някакъв начин… — изрече присмехулно един от по-младите рицари.

Сър Лотлансен му хвърли от онези погледи, които значеха само едно — понижение, — макар че вътрешно в себе си да знаеше колко разпуснати са войниците на служба при Краля, както и наемниците и, че предположението на младия рицар, можеше да се окаже съвсем правилно. Реално, заплаха нямаше откъде да дойде, тъй като бяха изтласкали върлуващите по земите им варвари надалеч, отвъд дори собствената им родина, а гоблините от съседните земи бяха понесли толкова големи загуби във войната, която се вихреше доскоро, че едва ли биха си позволили да кръстосват земите на Силвернада така дръзко. Не, нямаше откъде да дойде заплахата. И все пак…