Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Изчакай малко! Не можем направо да нахлуем през тайния вход и да убием пазачите. Когато видят такава вълна да се задава, ще задействат предварително подготвен механизъм, който ще го затвори и на практика няма да успеем да нахлуем.

Останалите войни от отряда полуживи го погледнаха озадачено, но още по-изумен бе погледът на Призрак. Слаб и хилав, почти прозрачен, когато излезе от сенките, приличаше повече на дух, отколкото на полужив:

— Интересно, знаеш за пазачите, а само аз имах задачата да проуча храма в тази част. И този механизъм… Откъде бихме могли да бъдем напълно сигурно, че…

— Защото вече съм бил тук…

„… Скар и верният му отряд се приближаваха предпазливо към тайния вход на храма. Макар и решителни, всички бяха потиснати от мрачната горичка с множество изгнили и стари дървета. Падащи с трясък сухи клони ги стряскаха, но не и толкова, че да ги отклонят от крайната цел.

Ллойд, чиято рана беше изцелена от жреца в отряда им, се доближи до капитана и го попита:

— Ами ако бандитите са завардили тайния вход?

— Предполагам, че дори не са си направили труда да разучат напълно храма, за да го открият. Според хората, които ни възложиха мисията, при тайния път, построен за евакуация или бедствие, трябва да има пазачи да ни помогнат. Така ще изненадаме мародерите в гръб.

Увереността на Скар в плана им бе толкова голяма, че той се сепна, когато пристигайки до тайния вход, видя лежащия безчувствен труп. Тайният вход всъщност представляваше малка тухлена постройка, като съвсем обикновена гробница. Само запознати с устройството й знаеха, че под фалшиво издялания ковчег има стълбище, водещо към храма през мрачен коридор. Сградата бе хитро измислена. Непосредствено под ковчега падаше въже, което силно дръпнато, задействаше камбана, даваща сигнал на стражите да го отместят, за да могат, бягащите да излязат, тъй като самият ковчег не можеше да се помръдне от вътрешната страна. Самите стражи пък можеха да задействат друг механизъм, който да срути входа на тунела, при условие, че вражески сили откриеха тайния вход.

Сега и двамата стражи бяха мъртви. За момент Скар си помисли, че разбойниците са открили скрития път и почти механично издърпа меча от ножницата си, оглеждайки се за скрита опасност. Съратниците му направиха същото, но освен слабият повей на вятъра, не се чуваше нищо друго. Мястото бе изоставено. След като даде сигнал на хората си да свалят оръжия, Скар го огледа обстойно. Доста дълго време бе харчил парите от наемническия си живот по кръчми, за да прецени ситуацията за секунди — между двамата пазачи бе избухнала пиянска свада. Празните бутилки, от чиито гърла все още се носеше острия мирис на ракия, бяха единственото нужно доказателство. Най-вероятно се бяха скарали за последната останала бутилка, при което единият бе съсякъл другия. Скар проследи с интерес засъхналия отпечатък от кръв, завършващ под камара тухли и отломки — таванът на лъжливата гробница. Така бе намерил смъртта си и другият пазач. Беше се хлъзнал в кръвта на жертвата си, а след това, опитвайки се да намери нещо, за което да се хване, той бе избрал най-неподходящото — механизма за запечатването на тайният вход.

«Жалка история! — помисли си Скар. — Жалко и за тези, които са се надявали на спасение през този изход.»

Липса на морал и дисциплина. Ветеранът се изплю. Това усложняваше задачата им. Трябваше да нападнат бандитите, окупирали храма, през централния вход…“

Десетник Майк оглеждаше сънливо гората пред себе си, като предварително знаеше всеки детайл, който погледът му щеше да срещне и с досада отбелязваше силното хъркане на колегата си, заспал наблизо. Не че не можеше и той да си полегне. Откакто тайният вход към храма бе възстановен и охраната — върната, никой не го беше използвал. Единствените хора, идващи тук бяха другите дежурни.

Смяната му свършваше скоро. Мислеше си как след като приключи работа, ще се прибере в града и ще се упъти към първия бардак да изхарчи малко пари.

Погледна още веднъж заспалия си колега. Той беше семеен. Толкова по-лошо за него. Напоследък само се наливаше — преди, по-време на и след работа. Отдавна можеше да го издаде на командира на стражата в храма, но нямаше изгода от това, тъй като да пазиш тайна, понякога беше доходоносно. Или смъртоносно…

Така и не забеляза мъжа, който му преряза гърлото, не че би могъл и да го види. Призрак се бе слял напълно със сянката на малката постройка. Полуживият дори не си направи труда да изчисти камата си от горещата кръв. Тази вечер щеше да влезе още доста пъти в употреба. След като огледа жалкия труп на ленивия часовой, скаутът надигна снизходително рамене. После се насочи към другия пазач, който спеше блажено. Призрак изпита за момент досада от това, че жертвата му няма да усети дори болка, но това не беше проблем за полуживия. Той не изпитваше наслада от убийството или от молещия поглед на жертвата, толкова отличителен белег за хората. Двамата стражи бяха пречка, която бе отстранена безпроблемно.