Делиян Маринов - Пътуване през спомени

„Ето, виждаш ли, смъртните сами се обричат на падението си!“ — Призрак бе чул гласа на Господаря в главата си. Намесата му беше неочаквана. Скаутът потръпна, но ако беше жив, може би щеше да усети студена пот по гърба си, защото тогава дойде неговият спомен.

Беше готов да се закълне, че за части от секундата бе видял трупа си, заровен под огромна канара отломки в центъра на помещението.

Забрава извади секирата си от купчината тленни останки, които само допреди минути имаха човешка форма. Полуживият исполин буквално бе раздробил жертвата си. Не че един добре премерен удар не би му свършил същата работа, но бойният стил на варварина всяваше страх дори в най-честолюбивите сърца. Именно Забрава беше причината повечето от пехотинците да се разбягат. Малодушието им буквално бе спечелило победата на отряда на полуживите. Още преди патрулиращите в околността рицари да се върнат в храма, за да докладват, войните на Забрава бяха унищожили следите от битката. Облачната и беззвездна нощ също си бе свършила работата. С настъпващата есен, денят ставаше все по-кратък и по-сумрачен. Когато рицарите пристигнеха, дори нямаше да заподозрат какво се беше случило. Те щяха да попаднат в смъртоносен капан.

Вероятно жриците и посетителите на храма бяха чули звуците на битката и агонизиращите писъци на защитниците, но скоро те щяха да имат още по-големи проблеми. Забрава силно се надяваше, че когато влезе, ще завари Скар и останалата част от отряда застанали триумфално сред труповете на живите.

Забрава ги презираше. Живял някога като свободен чергар и варварин, той бе обожавал природата, усещането на всеки неин аромат. От всичко обаче, той ценеше най-много полъха на вятъра. Сега нямаше как да ги усети. Той беше полужив. Затова презираше живите, които не оценяваха живота и простите богатства, които той им даваше. Защото Забрава копнееше за тях, а нямаше как да ги получи отново.

„Но сега имаш възможността да накажеш тези, които не ги оценяват и ги пропиляват…“

Прозрял простичката логика в думите на Повелителя си, Забрава беше напълно лоялен. Щеше да раздаде правосъдие.

— Бъдете внимателни! — обърна се исполинът към отряда си. — Рицарите са на служба в храма, заради принципи и клетви, а не за отплата. Те ще бъдат по-сериозната заплаха.

След което, добре скрит в розовите градини, украсяващи главния вход на храма, Забрава се загледа към главния път, очаквайки звука от конски тропот.

„… Бандитите не се оказаха особено предизвикателство за опитните наемници. Това не беше първата шайка самозванци, които Скар и съратниците му бяха неутрализирали. Повечето бяха заловени и завързани. След това щяха да ги изпратят в Кралските елитни части, които пък от своя страна щяха да прочетат обвиненията им и да ги екзекутират публично. Скар не даваше и гарафа прокиснато вино за клетниците. Би предпочел да ги види загинали с чест на бойното поле. Чест. Поредната дума, при мисълта за която, Скар се изплю. Тази дума отдавна бе напуснала света на живите. Затова и не му пукаше как ще загинат бандитите. Вече не бяха негова грижа.

— Къде сте затворили жриците? — обърна се Скар към главатаря им.

Същият изглеждаше твърде жалко, тъй като бронята, която носеше, му бе твърде голяма и тежка за телосложението му. Причината, поради която я беше облякъл, бе, че носеше инсигнията на Кралския двор. «Доста непрактично!» — помисли си Скар, докато го оглеждаше. Заради едната кичозност, мародерът бе жертвал предимството, което би имал в боя, носейки по-удобно за тялото му снаряжение. Не че щеше да има някакво значение. Скар му се усмихна зловещо. Разчел усмивката му погрешно, главатарят на бандитите го погледна предизвикателно, макар че изглеждаше смешно, застанал на колене, със завързани ръце и подуто лице, свидетелстващо за силен удар с опакото на меч.

— Мислиш се за нещо повече, а? Професионален наемник! — разбойникът изкриви грозното си лице в още по-грозна иронична гримаса. — А всъщност си лакей, който ближе задниците на благородниците за шепа монети и…

Никой не чу продължението, тъй като думите се смесиха с хрущящия звук на счупена челюст. За Скар нямаше значение в какво състояние ще предадат наемника. Но думите на нещастника го бяха жегнали. Лакей. В съзнанието на Скар изникваха картини на надменни благородници, които гледаха на него като на инструмент. В действителност, никога не го бяха харесвали. Те го бяха използвали заради уменията му. И сигурно щяха да го заменят с някой друг, както бяха направили други в миналото… Скар си напомни, че трябва да освободи жриците, но в главата му се въртяха и други мисли. За прекалено отдадения на професията си живот, който водеше. Живот без никакви забавления и удоволствия…“