Делиян Маринов - Пътуване през спомени

„Тези същества не са живи“ — осъзна той.

Рицарите от верния му отряд бяха изпаднали в същото недоумение и в този момент се бяха оттеглили от полуживите войни, които също се държаха на разстояние от тях, явно гледайки объркването им със задоволство. Рицарите бяха участвали в множество битки и опитът им помогна да нанесат не едно или две смъртоносни пробождания на враговете си. Но враговете не бяха живи, и в същото време не отстъпваха по нищо на рицарите с бойните си умения.

Сър Лотлансен хвърли бърз поглед на хората си — бяха по-малко, но все още достатъчно. Трябваше им точната тактика. Враговете допускаха сериозна грешка, оставяйки ги да се прегрупират. Трябваше само…

— Чуйте ме всички — провикна се сър Лотлансен, за да привлече вниманието на войните си. — Когато нападнат, не ги пробождайте, а се…

Рицарите му така и не го чуха, тъй като думите му се загубиха сред ужасяващите агонизиращи писъци и стонове на умиращи мъже и жени, идващи от храма. В същото време полуживите ги връхлетяха като ураган.

„… Вътрешният двор му се видя доста очарователен, най-вече заради красивия фонтан, излъчваш бледо и успокояващо сияние. Скар спря до причудливата градина от рози, която го ограждаше, и си позволи да откъсне една. После бавно започна да я разлиства и да гали цветовете й…

Ароматът на цветето го върна назад във времето, когато още обичаше… Сети се за нея, за деликатните й черти и причудливата татуировка, която напук на мнението на останалите, красеше още повече лицето й. Сети се за непокорния й характер — нещото, с което го беше спечелила. Аромат на рози… Скар си спомни градините в замъка й, тяхната целувка, кичурите й коса, които винаги галеха лицето му, когато бяха един до друг и… аромата на рози около тях. Бяха му я отнели. Същите благородници и придворни лакеи, на които служеше за пари.

Скар извади меча си и с необуздана ярост започна да разсича розите около фонтана. Разсичаше, разсичаше, разсичаше…

След това се спря. В предверието на второто крило, където живееха обучаващите се лечители, стоеше млада жрица и го гледаше с ужасено лице. Имаше нещо в нея, което го накара да се осъзнае. Беше унищожил градината от рози. Прокле спотаения си гняв, когато видя, че жрицата бяга обратно назад, към крилото. Краката й почти не се виждаха, прикрити от дългата бяла роба, която се развяваше след нея. Краищата на робата бяха пропити с ален цвят. Белият мрамор, от който бяха направени стъпалата, водещи към второто крило беше кървав. Скар хукна след жената. Трябваше да я успокои и да разбере какво се е случило с другите.

Бягайки, тя извръщаше главата си назад, но когато видя високия войн, уплашено продължи напред — все по-бързо и по-бързо. Скар я настигна и я дръпна за рамото. Жената спря и дишайки на пресекулки, го отблъсна:

— Махнете се, достатъчно безчинства и злодеяния вече направихте. Тук няма никакви богатства, не и за вас…

— Извинете ме, мадам — опита се учтиво да я успокои Скар, — бандитите са обезвредени. Ние сме наемници. Дойдохме да…

Жената отскочи още по-уплашено от него. Погледът й беше безумен.

— Вие сте същите като тях! Оставете ни, изроди! Къде са благородниците и благочестивите мъже? — изкрещя тя.

В този момент Скар обезумя. Беше му писнало да го пренебрегват и обиждат. Подсети се за онова пламъче на оправдан гняв, което го изгаряше вътрешно. Тази жена беше решила да го разпали. Тя не изпитваше никаква благодарност към него и войните му, жертвали живота си за «шепа монети». Поиска да сложи край без да се оправдава или обяснява… Тя беше предубедена. А той сигурен, че аристокрацията настройва както жриците в храмовете, така и обикновените хора срещу него и войните му. Целият свят беше против тях. С бързина, която младата жрица не очакваше, Скар хвана ръцете й и ги изви. Жената изкрещя, пребледняла от болка, и се опита да се измъкне от хватката му. Безуспешно…

Той я придърпа към себе си, а тя, предусетила намеренията му, започна да се бори още по-ожесточено и диво. Ноктите й се забиваха в плътта му, но прегръдката му не се отпускаше. С едната си ръка Скар разкъса бялата роба, увиваща се около крехкото й тяло, а после разкопча кожения си колан и се освободи от тежестта на оръжието. Хлъзнала се в кръвта, пролята върху белия мрамор, жената изгуби равновесие и падна на колене, правейки отчаян опит да задържи разкъсаната роба. Изражението на лицето й издаваше повече свян, отколкото ужас. Ужасът личеше в отчаяните й опити да пропълзи назад, които дадоха повод на Скар да осъзнае, че тя бе още девица. После гърбът й срещна студенината на мраморната колона. После… тя вече не се опитваше да задържи превърналата се в парцал дреха — някога символ на чистата й служба като лечителка в храма.