Делиян Маринов - Пътуване през спомени

— Трябва да напусна отряда. Нямам повече място тук… — макар и просълзен, Ллойд издържа погледа на Скар — капитанът, който доскоро ценеше и уважаваше повече от собственият си живот.

— Нали знаеш, че тайната за храма трябва да остане запечатана в развалините му.

— Достатъчно дълго се сражавах рамо до рамо с всички вас. Не бих ви предал — тонът на дипломата беше искрен, — но не мога да продължа след тази случка.

Скар му вярваше. Лойд не би престъпил собствения си кодекс — качество, заради което го уважаваше и в същото време му завиждаше.

— Тогава имаш позволението ми. Къде ще отидеш?

— Някъде далеч от тази страна, сигурно към Островните Кралства. Нямам повече място в тези покварени земи.

— Имаш благословията ми, приятелю! — тонът на Скар беше студен.

— Всичко хубаво или всичко лошо. Както предопределите съдбата си занапред — отвърна димпломатът по протокол.

След това тръгна.

Скар отново погледна горящия храм. Инсценировката беше добре планирана. Щяха да съобщят на емисарите, че са закъснели и, че бандитите са опожарили мястото. Тях можеха да излъжат. Себе си обаче — не…“

Сър Лотлансен погледна за последно храма. Кървавият изгрев вече си пробиваше път през ранните часове на сутринта. Бе загубил всичките си рицари в неравностойната битка с почти непобедимите си войни. Бе загубил надеждите си, събрани в изстиващото тяло на младият Сър Хонориен.

„Не!“ — тръсна глава някогашният предводител на рицарите, патрулиращи около превзетия храм.

„Ако загубя надежда, ще се превърна във всички тях…“ — Той си спомни труповете на съратниците си. Повечето бяха загинали, загърбили всяка вяра и надежда, която да крепи сърцата и силата им.

„Ще се стана един от тях…“ Когато повтори мисълта си, в съзнанието му изникнаха безмилостните образи на полуживите. Бяха го оставили жив, за да отнесе съобщение до господарите си, Мъдреците и самия Крал. Такива шансове се даваха рядко в живота. Колко странно, че почти винаги се пропиляваха. Той обаче нямаше да си позволи провал. Тепърва назряваше нова война, в която, за да победят врага, трябваше първо да сломят мрака в себе си. Имаше много работа за вършене.

Сър Лотлансен кимна в посока на храма и след като отдаде последна чест на умрелите, препусна към столицата. Яздейки, облечен в първите лъчи на слънцето, рицарят усещаше, че тревогата вътре в него е изчезнала.

Церемониалната зала в двореца бе осветена от хиляди свещи, подредени по начин, който не позволяваше на никое ъгълче да потъне в сянка. Самата зала беше просторна, но изглеждаше внушителна най-вече заради огромния полуотворен купол в самия й център, позволяващ на дневната или лунна светлина да преминава под такъв ъгъл, че да осветява по естествен начин множеството орнаменти и рисунки по стените в цялото помещение. Огромни вити стълби, прилепени плътно към стените, водеха до високи тераси, където обикновено поданиците с по-нисък чин можеха да наблюдават важните събрания, които Кралят водеше в залата. Всяка тераса пък беше украсена с различни увивни растения. В центъра на помещението беше церемониалната кристална маса, имаща причудливата форма на четирилистна детелина. Тя беше обградена от четири специални арки, всяка допълнена с гранитна статуя с внушителни размери. Статуите се различаваха една от друга и символизираха съответната прослойка, която заседаваше на масата.

Най-великолепната от четирите, извисяваща се гордо, бе на човек с корона и кралски скиптър. Всички, виждали статуята, знаеха, че тя е направена по модел на Ланс Пътешественика — Основателят на Силвернада и неин първи крал, за когото легендите разказваха, че пътувайки дълго от родния си дом, преживял ужасяващ Катаклизъм като намерил настоящите земи, но успял да съгради Кралството, което имаше зад гърба си почти 500 години история.

Статуята, намираща се напълно симетрично срещу тази на кралската особа, изобразяваше белобрад мъж с жезъл, в който древните скулптори си бяха позволили да вградят сребърна сфера. В другата си ръка старият магьосник държеше събрани накуп листове — древните скриптове на целебния Камък, който пътешествениците открили и чиято мощ овладели, основавайки школата и храмовете на целебната магия. Статуята беше специална, тъй като мъжът, чиито черти бяха изваяни почти безпогрешно, бе все още жив и в момента се намираше пред нея — великият мъдрец Роландан, главен водач както на Съвета на Мъдреците, така и на лечителите, а според злите езици — дори на самия крал.