Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Скар бе водач на отряда, наброяващ двадесетина полуживи, подготвени за щурм — от повече нямаха нужда. Очакваха единствено вестоносецът да съобщи, че Забрава, ръководител на операцията в Ефесово, се е сблъскал с войниците, дошли от замъка. Това означаваше, че крепостта е почти опразнена и лесна за завладяване.

Вечерта достигаше най-тъмния си етап. Ако всичко вървеше по план, щяха да атакуват малко след полунощ. Не че през деня не бяха също толкова ужасяващи и унищожителни, но когато всичко тънеше в мрак, полуживите щяха да намерят изключително верен съюзник зад крепостните стени на замъка — страха, който обитателите му изпитваха.

Типичният лагерен огън бе оформен от скупчени в кръг нацепени дърва. Хаотичните му езици осветяваха лицата на хората на Скар. Всеки бе потънал в мрачния унес, който ограничените спомени осигуряваха. Да, вече повечето от тях получаваха картини от миналия си живот, помрачаващи още повече съзнанията и възприятията им. След събитията в храма, Скар бе усетил как волята му намалява и как е все по-трудно да отклони мислите си от спомена за зелената светлина и Господаря. На места кожата на ръцете му бе започнала да загнива. Ветеранът си даде сметка, че съвсем скоро щеше да изгуби всичките си човешки черти.

„Не че има някакъв смисъл…“ — добави си наум той. — „Аз изгубих най-важните — тези, вътре в мен — още приживе…“

Вниманието му се отклони към Призрак. Скаутът, който бе преживял повече и по-силни спомени в храма, се бе разделил напълно с типичните черти на човешката физика. Тъй като ръцете му бяха лишени от налакътници, ръкавици и друга екипировка, Скар можеше перфектно да съзре белите кости, без каквато и да е тъкан. Самото лице на разузнавача бе максимално изпито и със зловещ зеленикав оттенък. Процесите на превръщането в някога-жив, бяха явно напреднали. За момент ветеранът се попита, в какво ли щеше да се превърне самият той. Самият Призрак, обаче, се чувстваше невероятно енергичен и готов за битка.

Всички се бяха умълчали в чакане на новините. Много от тях бяха водили обсади в предишните си животи и си спомняха ясно големите лагерни огньове, пияните свади, песните и героичното очакване на бъдещата победа. Спомените ги отегчаваха. Фактът, че бяха лишени от повечето човешки страсти, ги правеше по-будни и светкавични в действията си. Но това не означаваше, че не копнееха за тях. Мрачния Господар бе оставил в полуживите си слуги спомена за копнежа към удоволствия, за да може да ги гризе фактът, че никога не биха могли да ги удовлетворят. Единственото, което им носеше удоволствие, бе смъртта, която сееха, както и абсолютното подчинение, което предлагаха.

Точно преди да настъпи предполагаемият час, всички усетиха пристигането на вестоносеца. Дори без да го поглеждат, те знаеха, че е вече сред тях и очакваха новините. Вестоносецът носеше името Инстинкт. Той беше най-бързият, включително сред полуживите, и се различаваше от останалите — изпитваше прекомерна лоялност към Скар както приживе, така и след смъртта. Но самият ветеран не подозираше този факт, защото неговите спомени тепърва щяха да дойдат…

„Ароматът на борове изпълваше изцяло гърдите му, а Скар се питаше дали би могъл да усети нещо друго, например пушека, ако случайно в замъка избухнеше пожар. Наричаха я Гората на Странстванията, макар че името й нямаше никаква връзка с реалността — поне за непросветените. Хората от Ефесово избягваха боровата дъбрава, тъй като за нея се носеха множество легенди за зли духове. Хора, замръкнали там по необичайни причини, изчезваха по още по-необичаен начин. Скептиците смятаха, че някоя бандитска шайка има постоянен бивак сред високите борове, докато вярващите в паранормалното хора стояха зад твърдото убеждение, че когато някое живо същество наближи гората, пробужда зли и древни сили.

Скар допускаше първото твърдение за по-правдоподобно. Избягвано от хора, мястото беше идеално да се укрие някоя бандитска шайка, използваща факта, че самата гора е близо до крепостта и града. Инстинктът му на стратег и тактик, който по това време още не беше развит практически, рисуваше подробно мародерската тактика в съзнанието му. Бандитите нападаха движещи се по главния път, свързващ замъка и града, търговци или благородници и след това се скриваха обратно зад вечните сенки на масивните борове, където мракът бе уютен само за тези, които хранеха сърцето си с него.

Войнът ясно виждаше отпечатъците както на бандитите, така и на различни товарни животни, носещи заграбените стоки или пленници. Скар бе почти сигурен, че самите бандити имат връзки в Ефесово и разпространяват легендите за призраците, за да държат интереса на властите далеч от Гората на Странстванията.