Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

— Но все още си е смотла — напомни й Бритни. — Смотлата си остава смотла завинаги. И съм абсолютно сигурна, че нейните дрехи са от „Таргет“.

— О, със сигурност — съгласи се Нина.

Е, за това бяха прави. Аманда си спомни как избра щампованата блузка за тази пола. Всъщност бе доста горда с постигнатото.

— Защо въобще говорим за нея? — попита Кейти. — Тя е никой.

— Това не е вярно — възрази Аманда. — Тя е някой. — Сетне осъзна колко странно я гледат момичетата и додаде: — Просто не някой, когото искаме да познаваме.

Не бе говорила с Трейси от срещата им в складовото помещение в мазето. Трябваше да признае, че е любопитна. Къде бе изчезнала Трейси, докато бе в тялото й? Беше ли съзнавала какво се случва? Отношенията с родителите й все така ли се подобряваха? И какво правеха Седморката на Девън? Аманда особено силно искаше да узнае нещо за Ранди. Може би някой ден, когато нямаше кой да ги забележи, щеше да заговори Трейси и да получи отговори на някои от въпросите си. И да разбере какво си спомня тя. И да я заплаши, или да я подкупи, или да направи каквото бе необходимо, за да се увери, че никога няма да издаде какво се бе случило.

Не че всъщност се притесняваше. Та кой щеше да повярва? Само един човек, освен нея самата, знаеше цялата истина — Джена Кели. И бе уверена, че Джена никога няма да я издаде. Защото Джена знае, че Аманда разполага с информация, която може да я прати при приемни родители.

Или пък може би нямаше да я издаде, защото всъщност е добър човек, който не би наранил Аманда… Тя скръцна със зъби. Мразеше, когато такива мисли се навъртат в главата й. Те никак не бяха в стила на Аманда.

Бритни я наблюдаваше особено.

— Добре ли си?

— Да — припряно отвърна Аманда.

Понеже вече знаеше какви ги говори Бритни зад гърба й, особено много внимаваше да не й дава поводи да подозира промяната, която бе настъпила в нея.

И ето че това беше поредната глупава не-Амандина мисъл: „Не съм се променила. Аз съм си аз.“

— Искам да отида до тоалетната и да огледам косата си, преди да бие звънецът — заяви тя.

Бритни и Кейти се изправиха и вдигнаха подносите си.

— Ще те намерим там — каза Кейти.

Когато влезе, Аманда сметна, че тоалетната е празна, ала после чу пускането на водата и Джена Кели излезе от една от кабинките.

Двете се спогледаха. Аманда не устоя и попита:

— Още ли живееш у Трейси?

— Теб какво те засяга? — тросна се Джена.

— Просто се питах дали партито в апартамента ти все още продължава.

Джена й хвърли кръвнишки поглед.

— Да не си посмяла да ме съжаляваш.

— Не се бой — с чувство я успокои Аманда. — Няма.

Бритни и Кейти влязоха.

— Как е в страната на вампирите, Джена? — попита я Бритни и Кейти се закиска.

Джена излезе.

— Странна откачалка — измърмори Бритни. — Аманда, мога ли да ползвам гланца ти за устни?

Следващият час на Аманда бе история. Тя тъкмо влезе в стаята и господин Джоунс й махна да се приближи към бюрото му.

— Току-що получих това съобщение — обясни й той. — Трябва да идеш в канцеларията.

— Защо? — попита го тя, ала господин Джоунс не знаеше.

Той й подаде талонче с позволение за излизане в коридора и тя излезе. Когато стигна в приемната, секретарката я прати в кабинета на господин Джаксън.

Директорът не беше сам.

— Здравей, Аманда — поздрави я мадам.

Аманда застина.

Директорът се обади:

— Няма да имаш час при господин Джоунс. Върви с мадам.

— Но…

— Хайде, Аманда — спокойно я подкани учителката и нежно положи ръка върху нейната. Обзета от чувството, че отново е попаднала в кошмар, Аманда я последва.

— Не е това, което си мислите — рече тя ужасено. — Допускате грешка.

Мадам се усмихна.

— Всичко ще се нареди, Аманда. Ще видиш.

Те вървяха потънали в мълчание.

— Казахте ли на господин Джаксън за Серена? — попита ученичката.

Мадам внимателно я погледна.

— Нямаше да има никакъв смисъл, Аманда. Тя изчезна.

— Е, поне няма повече да тормози Емили.

Мадам отново се усмихна, ала този път тъжно.

— Да се надяваме, че няма. Ала винаги ще има по някоя Серена.

— Нова стажантка ли ще имаме?

Мадам извъртя очи.

— Не, исках да кажа, че винаги ще има хора, които ще искат нещо от учениците ми. Трябва да се подготвиш за това, Аманда. Винаги ще има някаква заплаха. Но аз съм тук, за да ви помогна да се справяте с нея.

Ако питаха Аманда, истинската заплаха се криеше зад вратата на стая 209.

Всички бяха в класната стая на децата с дарба — всичките осем странни ученици. Чарлс седеше все така отпуснат и мрачен в инвалидната си количка. Момчето с амнезията, Картър, имаше все същото безчувствено изражение на лицето. Малкият Мартин също бе там, и Сара, и Кен, и Емили, все така замечтана и отнесена. Трейси наблюдаваше Аманда с интерес, а на лицето на Джена се появи усмивчица. Понеже познаваше Джена, Аманда стигна до извода, че усмивката е злорада.