Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

— Нямам намерение да те наказвам, Мартин. Само искам да разбера дали тази седмица си ползвал дарбата си за нещо, което те е накарало да се почувстваш добре.

Мартин намуси малкото си лице като на плъх, сякаш мислеше много усилено.

— О, да… в понеделник бях в супермаркета с майка ми. И видях една жена с малко дете — може би е било на около пет — и то събори нещо от един тезгях. И майка му го шамароса!

— О, боже — измърмори мадам. — Не одобрявам физическия начин за наказване на децата. Ала какво е можело да сториш ти, Мартин? Направи ли нещо на жената?

— Ритнах я.

— Мартин!

— Ами детето беше прекалено малко, че да я ритне само. Затова го направих вместо него.

Мадам поклати глава.

— Мартин, как дори ти хрумна, че това е бил правилният начин да постъпиш?

— Защото го направих за детето, не за себе си! Жената не пострада лошо, просто се хлъзна по пътеката и, изглежда, много се засрами. Трябваше да видите лицето на момчето. То наистина много се зарадва и аз се почувствах добре.

— Е как ти се размина? — пожела да узнае Чарлс.

Мартин засия.

— Движех се наистина бързо, докато никой не ме гледаше. И кой можеше да предположи, че някой като мен може да ритне друг човек толкова отдалече?

Мадам поклати глава.

— Съжалявам, Мартин, но не мисля, че това е много хубав пример за добро дело. Кой има по-хубава случка?

Сара вдигна ръка и мадам й кимна.

— Видях една жена, която се канеше да пресече улицата. Ненадейно иззад ъгъла се появи кола, движеща се наистина бързо, а шофьорът говореше по мобилния си телефон и не гледаше пътя. Можеше да я блъсне, ако не го бях накарала да натисне спирачките. — Сара умоляващо погледна учителката. — Знам, че не бива да се намесвам, мадам, но не можех да оставя горката жена да пострада или дори да загине!

— Супер — каза Кен. — Спасила си й живота.

Джена обаче имаше друга гледна точка.

— Но може би онази жена е била на път да убие съпруга си. Щяла си да спасиш неговия живот, ако бе оставила колата да я блъсне.

Сара въздъхна и се облегна в стола си.

Мадам укорително погледна Джена.

— А ти имаш ли интересна история, Джена?

Момичето нямаше, но успя да си измисли нещо:

— Онзи ден бях в мола и знаех, че едни деца искат да ограбят магазина. Бяха го намислили, дори си имаха джаджа, с която да махат алармите от стоките, които щяха да задигат. Затова казах на един пазач и ги арестуваха.

Беше малка лъжа и Джена мислеше, че историята ще се хареса на мадам. Аманда се извърна и вдигна вежди, Джена обаче не й обърна внимание.

— Но как накара пазачът да ти повярва? — попита Кен.

— Добър въпрос, Кен — одобри мадам. — И преди сме говорили за това, Джена. Всички вие трябва много да внимавате, когато разкривате дарбите си. Ти какво каза на пазача?

Джена трескаво замисли.

— Аз… аз не му казах нищо за четенето на мислите. Казах му, че съм дочула какво си говорят децата.

Дали мадам повярва на измислицата й? Преди да успее да си отговори, вратата на стаята се отвори и директорът подаде глава вътре.

— Извинете ме, мадам. Съжалявам, че прекъсвам часа ви — провлачи той. — Просто имам да ви предам съобщение. Емили Сандърс е болна и няма да дойде днес.

— Наистина ли? — попита мадам и погледна някакъв лист на бюрото си. — Няма я в списъка с отсъстващите.

— Секретарката е сбъркала — бързо отвърна той, отдръпна се и затвори вратата.

Мадам остана взряна след него. Сетне поклати глава, за да пропъди тревожните си мисли.

— Да видим, докъде бяхме стигнали? Кой е следващият, който иска да разкаже? Чарлс?

Джена остана облекчена, че мадам забрави нейната история. Когато Аманда-Трейси се обърна към нея, помисли, че съученичката й иска да я поздрави за начина, по който се отърва с тази преправена история. Ала Аманда, изглежда, имаше нещо друго предвид.

— Емили не е болна. По-рано я видях в столовата.

— Може да й е станало лошо преди часа — предположи Джена.

— Тогава защо директорът ще обяснява, че било грешка, че не е включена в списъка на отсъстващите.

— Трейси?

Момичето се обърна, за да погледне учителката.

— Ти преживя ли нещо хубаво, за което искаш да ни разкажеш?

— Не.

Учителката премина към Кен, ала Джена вече се бе изключила. Не можеше да се отърси от мисълта за Емили. Сякаш беше залепнала в главата й и Джена не знаеше защо. Емили беше болна — какво от това? Навярно не беше нищо сериозно, някаква настинка или нещо подобно. Може пък да беше повърнала днешния отвратителен обяд.