Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Тогава защо мисълта не й излизаше от главата?

Джена се стресна, когато осъзна отговора. Мислеше за Емили, защото момичето се опитваше да се свърже с нея самата .

Ала защо Емили ще иска да се свързва с Джена? Отговорът беше очевиден — защото Емили знаеше, че Джена чете мисли. И искаше съученичката й да прочете нейните, точно в този миг. Ала защо ?

Джена затвори очи и се съсредоточи.

„Емили… Слушам те. Опитвам се да те чуя. Какво искаш? Емили?“

Нищо… И тогава Емили започна да изчезва от съзнанието й. И едно друго лице смени това на момичето — лицето на Серена, стажантката.

Ставаше все по-откачено. Защо й беше на Серена да се свързва с нея? Нима не успяваше да накара господин Джоунс да я покани на среща? И какво общо имаше това с Емили? Защото сега Емили се връщаше в главата й.

Опитваше се да й каже нещо за Серена. Ала всичко бе неясно и размазано, защото, защото… защото Емили беше хипнотизирана.

Звънецът би и Джена се наведе напред.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя.

— Не разбирам — рече Аманда, когато узна какво се бе случвало в ума на Джена. — Какво значи всичко това?

— Емили се опитва да ми каже нещо. Мисля, че е в беда. И това е свързано по някакъв начин със Серена.

— Ала Емили е у дома, болна, нали?

Джена не беше убедена.

— Имаш ли мобилен телефон?

Аманда поклати глава.

— Това е следващото нещо, което ще накарам родителите на Трейси да ми купят.

— Е, и аз нямам — Джена изгледа отминаващите ги ученици и спря. — Ти имаш, нали?

— Току-що ти казах…

— Имам предвид истинската ти.

Аманда всъщност се засегна.

— Разбира се, че имам. Всеки, който е някой, има телефон.

Без да обръща внимание на обидата, Джена се втурна надолу по коридора и свари Другата-Аманда, застанала пред шкафчето си с две от надутите си приятелки.

— Трябва да ползвам телефона ти — заяви тя.

— Моля ?

Джена повтори искането си.

— Ама ти сериозно ли? Нима мислиш, че аз ще ти дам да ползваш моя телефон?

Двете момичета край Другата-Аманда бяха ужасени, като че ли Джена бе насочила оръжие срещу тях. На Джена й хрумна нещо.

— Дай ми телефона си — изсъска — или ще накарам тайфата си да се погрижи за теб.

Едно от момичетата стисна ръката на Другата-Аманда.

— По-добре й го дай. Тя познава наистина лоши хора.

Ала тази Аманда бе също така упорита като Аманда, която Джена познаваше.

— Забрави — тросна се тя.

За щастие приятелките й не бяха такива куражлии.

— Ето, може да ползваш моя — рече другото момиче и бутна мобилния си телефон в ръката на Джена.

Джена набра номера на справки. В града имаше пет семейства с фамилията Сандърс и момичето накара операторката да я свърже с първия номер. Никой не вдигна. На втория също никой не се обади, ала на третия в слушалката се чу:

— Ало?

— Може ли да говоря с Емили, моля?

— Емили е на училище! Кой се обажда?

— Ъ-ъ, явно съм сгрешила номера.

Джена подхвърли телефона на собственичката му и изтича обратно при Аманда.

— Не си е у дома и трябваше сама да се досетя. Сигурно е някъде наблизо, щом улавям съобщенията й.

— Мислиш, че е някъде в тази сграда?

Образите на Емили и Серена идваха все по-бързо и по-бързо. И бяха тъмни.

— Нека започнем от мазето.

Звънецът би, за да оповести началото на следващия час. Двете момичета се отправиха към стълбището, когато един отговорник им препречи пътя.

— Къде са разрешенията ви за излизане?

Джена нямаше търпение за такива глупости.

— Махни се от пътя ни.

Момчето я стисна с едната си ръка, а с другата — Аманда.

— Добре, и двете отивате при директора.

Джена опита да се освободи, ала този беше здравеняк и бе силен. Тя се извърна към Аманда.

— Направи нещо !

Аманда разбра какво й намекна и след секунда отговорникът вече стоеше с една празна ръка.

— Какво, да му се не види…?

Джена се бе надявала, че шокът от изчезването на Аманда ще го накара да разхлаби хватката си, ала той всъщност я затегна. Тя обаче едва усети това, защото главата я болеше. Емили много силно се опитваше да се свърже с нея и Джена осъзна, че нещо се беше объркало ужасно.

Ала момичето не владееше силата на Мартин, или способността на Чарлс да движи предмети, или дарбата на Трейси да става невидима. Не беше като Сара, която можеше да принуди това момче да я пусне. Всичко, с което разполагаше, бе усещането, че Емили се нуждае от помощ.

Налагаше се да разчита, че Аманда ще успее да й помогне. Или Трейси. Или който и да се намираше в онова невидимо тяло.