Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

„Не искам да съм аз“ — примоли се безмълвно Аманда. Все някак трябваше да избегне срещата със Серена. Кой знае какво можеше да издаде, докато е под хипноза?

Мадам не остави избора на стажантката.

— Бих искала да прекарате известно време с Картър, госпожице Ханкок.

Младата жена вече се беше отказала да моли учителката да я нарича с малкото й име.

— Защо с него?

И на Аманда й беше любопитно. Картър бе единственият ученик, за когото не знаеше нищичко. Той никога не говореше и тя нямаше представа каква е специалната му дарба.

— Смятаме, че Къртър има амнезия — обясни мадам. — Преди месец един от нашите преподаватели го откри да се скита сам из улиците. Разпитвахме го и момчето изглежда много интелигентно, но не говори и не общува по никакъв начин. Не знаем нищо за него.

— Тогава защо е в този клас? — пожела да узнае Серена.

— Надявахме се, че Картър ще извлече полза от близостта с други специални младежи — обясни мадам.

Серена не изглеждаше особено заинтригувана, ала имаше още въпроси:

— Щом не общува, откъде знаете името му?

— Не го знаем — отговори учителката. — Нарекохме го на мястото, където беше намерен — улица „Картър“ в западната част на града. Моето мнение е, че хипнозата може наистина да му се отрази добре.

— О — възкликна Серена, ала вече като че ли бе изгубила интерес, защото продължи да оглежда стаята. — Всъщност, искам да се видя с Емили.

Мадам присви очи.

— Но вие вече работихте с Емили — възрази тя.

— Има още над какво да работим — настоя Серена.

— Но…

— Имам разрешение от директор Джаксън — напомни стажантката.

— Добре — отвърна мадам, ала в гласа й нямаше ентусиазъм. — Емили?

Момичето послушно излезе от стаята заедно със Серена. Мадам ги проследи с поглед, а на лицето й се настани явно недоверие. Аманда се обърна, за да погледне Джена. Не бе нужно да умее да чете чужди мисли, за да отгатне какво се пита другото момиче.

Най-сетне мадам застана с лице към тях и се обърна към класа:

— В предишни уроци сме говорили за връзката между тяло и съзнание. Днес ще направим някои йога упражнения, които могат да се окажат полезни при установяването на контрол над телата ни.

Аманда остана доволна. Надяваше се, че като се концентрира над тялото си, няма да мисли за ставащото в главата й. Присъедини се към останалите, които разбутваха чиновете и столовете настрана, за да освободят място на пода за йога упражненията. Мадам донесе постелки и ги нареди по земята.

Ала йогата се оказа различна от упражненията, които изпълняваха в час по физическо. Стоенето в определени пози й даде предостатъчно време да размишлява.

„Майка ми е настина добра“, замисли се тя. „А аз не се държа мило с нея. Какво ми става? Ако някога се върна в себе си, обещавам, че ще бъда по-добра.“

Това беше чудесно, но първо трябваше да стане отново себе си, преди да изпълни обещанието си. А тя нямаше никаква представа кога ще се случи това.

„Къде си, Трейси?“, попита. „Защо не се връщаш и не искаш тялото си? Правя нещата по-добри за теб. Изглеждаш много по-добре. Накарах родителите ти да те забелязват. Ако продължаваш да правиш това, което правя и аз, вече няма да си нищо.“

Аманда не очакваше някакъв отговор, затова и не се изненада, когато такъв не последва. Какво му ставаше на това глупаво момиче? Не, може би „глупаво“ не беше правилната дума. Тъжна — такава беше Трейси.

„Трейси, престани да тъгуваш. Вместо това… ядосай се!“

Отново никакъв отговор. Аманда се предаде и се концентрира върху тялото си. И нямаше как да отрече, че щом часът свърши, се почувства така отпочинала, както не се бе усещала от много време.

Навярно състоянието й си пролича, защото мадам я гледаше странно. И когато звънецът би, учителката се обади:

— Трейси, може ли да поговорим за минута?

Аманда се приближи до бюрото, ала мадам не каза нищо, докато останалите ученици не излязоха от стаята.

Сетне се вгледа в нея така напрегнато, че момичето се почувства неловко.

— Трейси…

— Да, мадам?

Учителката поклати глава.

— Не, ти не си Трейси.

Аманда преглътна.

— Не съм ли?

Мадам се усмихна.

— Знаеш, че не си.

Аманда прехапа устни. Дали да не отрече? Нещо в изражението на мадам обаче я убеди, че няма смисъл да го прави.

— Защо… защо мислите, че не съм Трейси?

— Заради начина, по който се движиш, говориш, гледаш… Вече цяла седмица имам подозрения. Можеш ли да ми кажеш дали Трейси е добре?