Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

— Не . Спечелих си ги. Бяха детегледачка на клонингите. Пък и това не са точно маркови дрехи. Купих си ги от „Таргет“.

— Ясно.

Аманда-Трейси преметна чантата с учебниците си на другото рамо.

— Трябва да вървя.

— Чакай, искам да те питам нещо. Не, всъщност имам да ти казвам нещо.

— Какво? — попита Аманда-Трейси.

— Никога повече не ме съжалявай.

— Не те съжалявам — отвърна момичето.

— Но ти стана мъчно за мен в петък, у дома. Долових го.

— Е, погрешно си доловила. Никога не съчувствам на никого. — И с тези думи Аманда-Трейси си тръгна.

Джена се загледа след нея. Наистина ли Аманда-Трейси мислеше така? Джена се опита да прочете мислите й, ала дарбата не сработи. Значи настина Трейси бе онази, с която се бе свързала.

Ала и в това нямаше смисъл. Ако Джена бе в положението на Трейси, единствения човек, когото щеше да съжалява, беше самата себе си.

Когато се прибра в дома на Трейси, на Аманда положението й заприлича на онова в училищната столова. Беше настанал хаос. В дневната едно от седемте момиченца лежеше на пода, риташе и пищеше. Друго дете крещеше. Трето — викаше. В кухнята едно от седемзначетата разля млякото си и се разплака, докато друго грабна една курабийка от чинията на сестричето си и започна борба. Помощничката не се виждаше никаква, а госпожа Девън изглеждаше, сякаш щеше всеки миг да изпадне в истерия.

— Спри! И ти престани! Вървете горе, време е за следобедния сън.

Никое от децата не й обърна внимание, точно както майката на Трейси не обърна внимание, когато „Трейси“ влезе в стаята.

Аманда застана пред погледа на госпожа Девън и заговори силно:

— Какво става?

— Лизи ни остави! — проплака жената. — Звънях на всички агенции в града, но няма нито една свободна детегледачка. Какво ще правя сега?

Аманда огледа неразборията. Беше прекарала доста време със седемзнаците през почивните дни и вече бе развила усет към всяко едно от момичетата. Обърна се към детето, което най-често командваше останалите, и изкрещя с все сила:

— Манди!

Момичето, насила отнемащо курабийките от останалите, погледна към нея.

— Помогни ми — нареди Аманда. — Трябва да накараме всички да се качат горе. Време е за приказката.

Манди се обърна към сладичката Ранди:

— ’Айде, отиваме горе.

Ранди тъкмо опитваше да сплете косата на Бранди на хлабави плитки, затова и двете погледнаха сестра си. Една по една и останалите ги последваха, докато в кухнята не остана нито едно дете. Аманда стисна ръката на Танди и наполовина поведе наполовина извлачи момичето нагоре по стълбите и извън кухнята. Госпожа Девън доведе останалите.

След като всички се събраха в огромната спалня на момиченцата, Аманда попита:

— Чий ред е да избира приказката?

— Мой! Мой! — викна Ванди. Това бе ревливото дете.

— Нека помисля… в петък вечерта беше Бранди, в събота следобед беше ред на Канди, Манди избра приказката в събота вечерта…

— Аз избрах вчера — заяви Ранди.

— Мой ред е! Мой ред е! — изпищя Ванди.

— Не, вече ти казах вчера, вървим по определен ред. Днес Санди ще избира приказката. Ти си последна.

— Това не е честно! — захленчи Ванди.

— Точно така — каза Аманда. — Животът не е честен. Санди, върви и избери приказка.

Докато Санди тичаше към библиотеката да вземе книжка, Аманда забеляза, че госпожа Девън я гледа странно.

— Да не би да си се подстригала?

— Да — кратко рече Аманда. — В събота, с парите, които ми платихте, за да гледам децата в петък вечер.

— В събота ли? Не съм забелязала.

— Не, не си — отвърна Аманда, — никога не забелязваш. Може би поне от време на време трябва да ме поглеждаш.

— Ето коя приказка избрах, Трейси — обяви Санди.

Момичетата се събраха в полукръг, както ги бе научила през почивните дни, и Аманда застана в средата с лице към тях.

Щом започна да чете, с крайчеца на окото си забеляза, че госпожа Девън продължава да стои там, малко замаяна, сякаш се препъваше в някакъв нов свят. Аманда зачете и седемзначките запазиха тишина, а към края на приказката вече се прозяваха. С помощта на майката на Трейси, момичето ги настани по леглата им, за да поспят.

После Аманда излезе от стаята заедно с госпожа Девън, която продължаваше да я наблюдава, като че ли през живота си никога не я бе виждала. Когато звънецът на входната врата иззвъня, жената сякаш усети облекчение, че има с какво да се заеме, и забърза да отвори. Аманда с изненада завари Джена на прага.