Алисън Ноел - Вечна

Застава пред мен с ръце на кръста и вдига очаквателно вежди, но аз не побягвам, отказвам да направя следващия ход. Отказвам да й доставям допълнително удоволствие от още едно глупаво състезание. Замислям се и установявам, че казаното от нея е абсолютна истина. Животът ми наистина е безсмислен, самотен и ужасно нещастен. И повличам след себе си всеки, до когото се докосна.

Дрина пристъпва бавно към мен, предвкусвайки удоволствието от близкия край. Затварям очи и си припомням момента преди катастрофата, когато бях здрава, щастлива и заобиколена от любимите си същества. Представям си го толкова ясно, че усещам топлината на кожената седалка под голите си крака и опашката на Жълтурко, която ме шиба лекичко по бедрото. Чувам Райли да пее фалшиво както винаги, но с цяло гърло. Виждам мама да се обръща към нас, да се усмихва и да потупва Райли по коляното. Виждам очите на татко в огледалото за обратно виждане, виждам го да ми се усмихва мило, разбиращо, замислено…

Задържам спомена, залюлявам го като бебе в главата си и се наслаждавам на чувството, на миризмите, звуците и всичко, сякаш наистина съм там. Искам това да е последното, което ще преживея, преди да си отида, да запазя момента, когато за последен път бях истински щастлива.

И точно когато се пренасям напълно там, сякаш е тук и сега, чувам гласа на Дрина:

— Какво става, по дяволите?

Отварям очи и виждам изписания по лицето й шок и отворената й от изумление уста. Оглеждам се и разбирам, че нощницата ми вече не е скъсана, стъпалата ми не са окървавени, по коленете ми няма рани. Прокарвам език по всичките си трийсет и два зъба и вдигам ръка към носа си. Лицето ми е здраво и непокътнато. И въпреки че не разбирам нищо, преценявам, че трябва да действам бързо, докато не е станало късно.

Дрина отстъпва назад с широко отворени очи. В погледа й се чете объркване. Втурвам се към нея, без да съм сигурна докъде ще ме доведе това, нито какво трябва да правя после. Знам само, че вече съм извън времето. Затичвам се към нея и извиквам:

— Е, Дрина, почерпка или трик?

Дрина се вцепенява, гледа ме втрещено с невярващи очи, после вдига брадичката си и обира изпопадалите зъби. След миг е готова да продължи битката, но преди да нападне, аз вече летя срещу нея. Трябва да я докопам първа и да удрям, докато мога да мърдам. Но в мига, когато се юрвам напред, виждам малко встрани от Дрина една мъглявина от мека приканваща светлина. Сияйният кръг от съня ми блести и ме мами в златистите си обятия. И макар вече да знам, че сънят ми е изпратен от Дрина и че може да е поредният й капан, не мога да откъсна поглед от него и се понасям натам.

Хвърлям се към искрящата като шампанско мъгла сред водопад от светлина, толкова прекрасна и топла, толкова успокояваща, че нервите ми се отпускат и страховете ми изчезват. Падам върху меката зелена трева, а нейните стръкове ме поемат и омекотяват удара като пухена възглавница.

Оглеждам се наоколо. Цветята са свежи и ярки, а тичинките в средата ми приличат на малки пламтящи топки. Зад тях дърветата са толкова високи, че върховете им сякаш докосват небето, а клоните им са отрупани със сочни узрели плодове. Стоя си кротко там и поглъщам всичко с жадни очи. Изведнъж изпитвам странното чувство, че съм била тук и преди.

— Евър.

Скачам на крака, готова за бой. Виждам пред себе си Деймън и отстъпвам крачка назад. Нямам представа на чия страна е.

— Евър, успокой се. Всичко е наред — кима ми с усмивка той и ми подава ръка.

Но аз не подавам своята. Отстъпвам назад. Няма да се хвана в капана му. Отстъпвам още малко и търся с поглед Дрина.

— Няма я — кима отново той. — Ти си спасена. Аз съм тук.

Но аз продължавам да се колебая. Не знам дали да не му вярвам, или да го нарека спасител. Гледам го право в очите и преценявам възможностите (които впрочем не са много). Най-после проговарям:

— Къде сме?

Но истинският ми въпрос е: Мъртва ли съм?

— Вярвай ми, не си мъртва — прочита той мислите ми и се засмива. — Ти си в Съмърленд.

Поглеждам го объркано. Наистина не разбирам нищо.

— Това е нещо като свят между световете. Да го наречем чакалня. Или спирка за почивка. Измерение между измеренията, ако така ще ти стане по-ясно.

— Измерения? — бърча вежди.

Думата ми е чужда, почти непозната, поне в смисъла, в който я употребява той. Деймън отново протяга ръка към мен, но аз отскачам бързо назад. Вече знам, че когато ме докосва, не мога да виждам и преценявам нещата правилно.