Алисън Ноел - Вечна

Дрина сграбчва ръката ми и ме дърпа към себе си. Острите й нокти се забиват в китката ми. Опитвам се да се освободя, но напразно. Тя е нечовешки силна.

— Вие, нищожни смъртни! — извива злобно устни. — Колко сте елементарни, колко лесни мишени сте! Мислиш ли, че след като съм положила толкова усилия, ще позволя всичко да приключи толкова бързо? Имах хиляди лесни начини да го направя. Мислиш ли, че не можех да приключа с теб още в спалнята ти, докато се въргаляше в леглото сред алкохолните изпарения, вместо да подготвям целия този театър? Щеше да стане много по-бързо, нямаше да губя толкова време, макар че, признавам, нямаше да е толкова забавно. Нито за мен, нито за теб.

Колкото и да не искам, оглеждам порцеланово гладкото й лице, модната прическа, перфектно ушитата рокля от черна коприна със съвършени извивки на точните места. Всичко е подбрано така, че да подчертава още повече нейната спираща дъха красота. Тя прокарва ръка по медночервената си коса й аз виждам татуировката в основата на китката й. Уроборос! Но щом примигвам, змията изчезва.

— Я да видим сега. Ти си мислеше, че Деймън те е довел дотук, извикал те е против волята ти. Съжалявам, че те разочаровам, но не е Деймън. Капанът е заложен от мен. Ах, колко обичам двайсет и първи декември, зимното слънцестоене, най-дългата нощ и тези глупави готически купони в тъмни каньони… — Тя вдига изваяните си рамене, татуировката й се издига и слиза, докато движи ръцете си. — Съжалявам за цялата тази бутафория. Но пък това прави живота интересен, нали?

Отново правя опит да се изтръгна от хватката й, но тя ме стиска още по-здраво, ноктите й пробиват кожата ми и се забиват болезнено в плътта ми.

— Да си представим, че те пусна. Какво ще направиш? Ще избягаш? Аз съм по-бърза. Ще потърсиш приятелката си? Само че моята лоша Хевън не е тук. Изглежда съм я изпратила на грешен адрес в друг каньон. Предполагам, че в този момент се лута като муха без глава, оглежда стотици лица на кандидат–вампири с надежда да открие моето.

Спира за секунда и се изсмива с глас. Зеленият й поглед дълбае в очите ми.

— Ние с теб предпочитаме по-малките сбирки, нали? Някак по-интимно е, по-вълнуващо. Особено ако почетният гост си ти.

— Какво искаш от мен? — питам и стискам зъби, когато затяга хватката около ръката ми. Кокалите ми изпукват и едва не извиквам от болка.

— По-спокойно! — Впива в мен огнените си зелени очи тя. — Всичко с времето си. Та, докъде бях стигнала, преди да ме прекъснеш така невъзпитано? А, да, говорехме за теб, за това как се оказа тук и как всичко е не както очакваше. Но защо се учудваш, като нищо в живота ти не е както си го очаквала? Никога не е било и подозирам, че няма да бъде. Виждаш ли, ние с Деймън сме заедно отдавна, имам предвид много, много отдавна. Предполагам, че схващаш. И въпреки дългата ни връзка, въпреки всичко, което сме преживели с него, ти имаш нахалството да заставаш на пътя ни.

Забивам поглед в земята. Как съм могла да бъда толкова глупава, толкова наивна? Никога не е ставало дума за Хевън. Всичко е било заради мен.

— Е, не се кори толкова жестоко. Не ти е за пръв път да допускаш грешки. Аз съм отговорна за твоята смърт вече… колко пъти? — Замисля се, после свива рамене. — Е, изгубила съм им бройката.

Изведнъж се сещам за думите на Деймън на паркинга. Че не можел да ме изгуби и този път . Но поглеждам към стиснатите й устни и змийските й очи и веднага прогонвам мисълта си, защото знам, че ще я прочете.

Тя продължава да стиска ръката ми и обикаля около мен, като ме принуждава да се въртя като пумпал около себе си.

— И така — облизва устни и продължава, — ако не ме лъже паметта, а тя никога не ме лъже, последните няколко пъти двете с теб играхме една забавна игра. Нарича се „почерпка или трик“. Нали я знаеш, дето децата я играят на Хелоуин? Да ти призная, ти не се справи много добре. Но пък винаги се включваше с ентусиазъм, така че ти предлагам да пробваме още веднъж.

Продължава да обикаля около мен и аз усещам, че главата ми се замайва не само от алкохола, но и от това непрекъснато въртене.

— Виждала ли си как котката убива мишка? — пита тя и очите й святкат, а езикът й се стрелка между устните. — Как си играе с часове със своята малка нещастна плячка, докато накрая се отегчи и приключи работата набързо?

Затварям очи. Не искам да слушам повече. Ако толкова иска да ме убие, защо не вземе да побърза и да приключим с всичко това?

— Ето, това ще бъде почерпката, поне за мен — засмива се Дрина. — А трикът? Наистина ли мислиш, че ще допусна да ми изиграеш някакъв номер?