Алисън Ноел - Вечна

— Ама ти съвсем изкукурига. Боже, откакто Деймън те остави, просто си…

— Какво съм, откакто ме остави Деймън? — Врътвам се към него толкова бързо, че губя равновесие и едва не падам от пейката. Изправям се някак си и виждам Хевън да се подсмихва, което съвсем ме ядосва.

— Хайде, Майлс, изплюй камъчето — провиквам се пиянски. — Хайде, Хевън, изплюй го и ти.

Само че казаното звучи по-скоро като „изпкмч“ и май никой не разбира какво всъщност искам да кажа.

— Искаш да „изпкмч“? — поглежда ме Майлс, а Хевън прави гримаса на отчаяние.

— С удоволствие, само ако знаехме какво означава. Хевън, ти знаеш ли какво означава това?

— Прилича ми на немски — отвръща тя.

Надигам се от масата, готова да се махна оттук, но не успявам да координирам движенията си и удрям коляното си в масата.

— Аууу! — изписквам и сядам отново.

Хващам крака си и стискам очи от болка.

— Ето, пийни от това. — Слага Майлс минералната си вода пред мен. — И ми дай ключовете, защото в този вид няма да ти дам да ме караш до вкъщи.

Майлс излезе напълно прав. Не можах да го закарам до тях. Той сам се закара. А аз останах да чакам Сабин.

Тя ме настанява на мястото до шофьора и заобикаля, за да влезе от другата страна. Стартира, излиза от паркинга и чак тогава ме поглежда строго.

— Изключена! Как пробяга така бързо разстоянието от почетната десетка до изключването? Би ли ми го обяснила?

Затварям очи и притискам чело в страничното стъкло. Гладкото стъкло охлажда кожата и мислите ми.

— С последно предупреждение — измънквам. — Забрави ли, че ги умоляваше едва ли не със сълзи на очи? Беше доста впечатляващо, признавам. Сега разбирам защо ти плащат толкова много.

Поглеждам я с крайчеца на окото си и забелязвам как шокът от думите ми променя изражението й от загриженост към гняв. Досега не съм я виждала с изкривено от гняв лице. И въпреки че трябва да се чувствам засрамена, виновна и лоша, истината е, че не съм я молила да оспорва решението на училищните власти. Не съм я карала да излага пред тях своите смекчаващи вината обстоятелства. Да пледира, че напиването ми е последица от тежката ситуация, в която се намирам, че все още преживявам огромната загуба на семейството си и още сто неща.

Знам, че каза всичко за добро и вярва искрено, че е така, но това не означава, че е истина.

Истината е, че не исках да се намесва. Исках да ги остави да ме изключат.

В минутата, когато ме сгащиха пред шкафчето, замайването премина и събитията от деня нахлуха в главата ми като предварителни кадри от реклама на филм, който не бих искала да гледам. Задържах съзнанието си върху картините със Стейша и чак тогава видях, че съм забравила да я накарам да изтрие онази снимка. Връщах лентата отново и отново, но фактът си е факт. По-късно научих, че Онър също има пръст в тази работа. Стейша се е прибрала вкъщи с неочаквано „хранително натравяне“ (но не преди да изпрати снимката на Онър заедно с предложението да се препрати на директора, което тя сторила на мига). Трябваше да го предвидя. И въпреки че съм затънала до колене в проблеми, какво ти до колене, направо до гуша, защото: „Трябва да си наясно, че това ще влезе в досието ти“ , все пак не мога да не се възхитя от брилянтното отмъщение на Стейша. И без да искам, една част от мен клати възторжено глава и си мисли:

Браво, кучко! Справи се перфектно!

Защото, за разлика от мен, която си навлякох проблеми и в училище, и със Сабин, тя не само изпълни обещанието си да ме унищожи, но прибра в чантата си стотачка и се измъкна от ситуацията чиста и невинна. Това си е достойно за възхищение.

Въпреки злобата, жестокостта и подлостта й.

И така, с дружните усилия на Стейша, Онър и директора Бъкли утре няма да ходя на училище. Нито вдругиден. Нито по-вдругиден. Което означава, че къщата е на мое разположение през целия ден, през всеки следващ ден в продължение на цяла седмица — наказанието, което ми наложиха. Това пък от своя страна ми предоставя възможност да продължа с пиенето. Имам достатъчно време да се напия и да се възстановя, докато Сабин се прибере от работа.

Сега, когато най-накрая намерих пътя към спокойствието, никой не може да ме спре.

— Откога продължава това? — пита неуверено Сабин. Ясно е, че не знае как да подходи към мен и как да се справи с това. — Кажи ми, трябва ли да крия алкохола от теб? Да те заключвам? Евър, на теб говоря. Какво става тук? Какво става с теб, момиче? Искаш ли да поговориш със специалист? Мога да го уредя. Познавам много добър психиатър, той работи точно в тази област… имам предвид, с хора, изгубили близките си…