Алисън Ноел - Вечна

Усещам погледа й върху себе си, усещам и безпокойството й, но затварям очи и се правя на заспала. Няма как да й обясня, да сваля тежкия товар от гърба си, да й разкажа за аурите, виденията, енергиите и за безсмъртния си бивш приятел. Защото въпреки че домъкна онази ясновидка на партито, за нея това беше част от забавлението, шега, малко разнообразие за добро настроение. Иначе Сабин е човек на логиката, организирана, прагматична и категорична в преценките си. Светът й е изграден от черно и бяло, няма дори капчица сиво. И ако проявя тази глупост да й се доверя, да й разкрия тайните си тя ще направи много повече от това да уреди да говоря с някого. Ще ме отведе в лудницата.

Точно както ми обеща, преди да тръгне за работа, леля ми започва да крие всичкия алкохол. Но аз изчаквам кротко да излезе, после слизам в килера и вадя една по една бутилките с водка, останали там от Хелоуин. На сутринта след партито тя ги набута на дъното на последния рафт и напълно забрави за тях. Занасям ги в стаята си и се разполагам удобно на леглото, щастлива от перспективата за цели три седмици без училище. Пред мен са двайсет и един славни дни, махат ми весело с ръка и ми намигат, а аз им се наслаждавам като преяла в момента, но иначе лакома котка, пред която са сложили цяла купчина с храна. Една седмица заради наказанието и две седмици зимна ваканция. Колко удобно, че се падат точно след първата! Плановете ми са да прекарам всеки миг от тези прекрасни дни в алкохолна омая.

Облягам се на възглавниците, отвъртам капачката и се заричам да си меря глътките. Да не пия преди предишната глътка да слезе надолу чак до стомаха ми и да се влее в кръвта. Без ексове, без наливане и оливане. Само бавен и постоянен поток, докато главата ми се прочисти и светът стане по-светъл и по-ясен. И по-добър. Свят без спомени. Дом без загуби.

Живот, в който виждам само това, което се предполага, че човек трябва да вижда.

Сутринта на двайсет и първи декември слизам долу и въпреки замайването, зачервените очи и страшния махмурлук разигравам цяло представление, като си правя кафе и сядам да закусвам, защото искам Сабин да тръгне на работа с чувството, че всичко е наред. Тогава ще мога да се кача отново в стаята си и да потъна в алкохолната мъгла.

В мига, когато чувам колата й да потегля, изсипвам закуската в тоалетната, качвам се горе, вадя бутилката и отвъртам нетърпеливо капачката, предвкусвайки топлината на предстоящата глътка, която ще успокои напрежението, ще заличи мъката и болката и ще помете страховете и тревогите ми, докато не остане нищо.

Но по някаква причина не успявам да откъсна поглед от поставения на бюрото ми календар. Датата подскача пред очите ми, крещи ми в лицето, маха с ръце и ме ръга дразнещо в ребрата. Ставам и поглеждам в редовете под нея, но там не е записано нищо — никакви задължения, никакви срещи, никаква отметка за нечий рожден ден. Само думите ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ с удебелен черен шрифт, което ще рече, че издателите смятат този факт за важен, въпреки че за мен не означава нищо.

Връщам се обратно в леглото, просвам се върху възглавниците и отпивам яка глътка от новата бутилка. Затварям очи от удоволствие, когато живителната течност затопля по невероятен начин цялото ми същество, преминава във вените и успокоява съзнанието ми, както го правеше нежният поглед на Деймън.

Отпивам отново и отново, прекалено бързо, безразсъдно, не както го правех до днес. Но това е, защото съживих спомена за него и искам по-бързо да го залича отново. Затова продължавам в същия дух — пия, лоча, къркам, докато най-после постигам желания покой, докато споменът избледнява и изчезва заедно с разсъдъка ми.

Събуждам се и усещам мека топлина, странно спокойствие и всепоглъщаща любов. Сякаш съм част от златен слънчев лъч, сигурна, щастлива и уверена в себе си. Иска ми се да остана в този лъч завинаги. Стискам очи, за да съхраня мига зад клепачите си, но нещо започва да ме гъделичка по носа. Въпреки нежеланието си отварям очи и веднага се изправям в леглото.

Притискам ръце към гърдите, за да успокоя барабанните удари на сърцето си, и се осмелявам да погледна отново към оставеното на възглавницата до мен черно перо.

Същото, което носех вечерта на Хелоуин, облечена като Мария–Антоанета.

Същото, което Деймън си взе като сувенир.

И разбирам, че той е тук.

Поглеждам часовника и онемявам. Как е възможно да съм спала толкова дълго? Оглеждам стаята и съзирам забравената в багажника на колата картина. Намирам я облегната на срещуположната страна, оставена там, явно за да я видя. Но вместо очакваната версия на Деймън за „Жена с жълта коса“ виждам момиче със светлоруса, почти бяла коса, което тича из тъмен и тънещ в мъгла каньон.