Алисън Ноел - Вечна

Поглежда ме, но аз не отговарям и тя въздъхва.

— Добре, знам, че си глупава. Затова ще ти кажа аз. Виж какъв е трикът — аз се преструвам, че ще те пусна, после те гледам как тичаш в кръг и се опитваш да ми избягаш, докато накрая се изтощиш. Тогава пристъпваме към почерпката. Как предпочиташ? Бавна смърт? Или ужасно бавна смърт? Хайде, побързай. Времето тече.

— Защо искаш да ме убиеш? — питам и сама се изненадвам от смелостта си. — Защо не ме оставиш да си живея? Ние с Деймън отдавна не сме заедно. Не съм го виждала от седмици.

— Нищо лично, Евър — засмива се тя. — Но след всяко твое… премахване, за нас с Деймън настъпва нов меден месец. Толкова добре се разбираме тогава!

Отказвам да я слушам и се замислям. Някога мечтаех за смъртта, но не и сега. Променила съм напълно мнението си. Няма да се дам без бой. Дори и ако съдбата е определила да загубя.

Тя клати глава и ме поглежда разочаровано.

— Както винаги. Избираш трика. Добре, твоя воля. Започваме ли?

Пуска ръката ми и аз хуквам през каньона. Вероятно нищо няма да ме спаси, но съм длъжна да опитам.

Отмятам косата от очите си и напредвам сляпо през мъглата, опитвам се да намеря пътеката и да се върна там, откъдето започнах. Дробовете ми ще експлодират от напрежение, джапанките ми се изхлузват и оставам боса, но продължавам да тичам. Острите камъни нараняват стъпалата ми, голите клони на дърветата закачат якето ми и го събличат от мен. Но аз не спирам, тичам, за да остана жива, въпреки че не знам дали си заслужава да живея.

И докато бягам, се сещам за онзи сън, където също тичах така.

Но както и там, нямам представа как ще завърши всичко това.

И тъкмо стигам до ръба на извеждащата до пътеката просека, когато Дрина излиза от мъглата и застава точно пред мен. Не спирам, опитвам се да я заобиколя, но тя вдига крак, подлага го пред моя и аз забивам лице в земята.

Лежа безпомощно и мигам сред локва от собствената си кръв. В ушите ми звучи злокобният смях на Дрина. Опипвам внимателно лицето си, стигам до носа и разбирам, че е счупен.

Напрягам сили, ставам и изплювам чакъла от устата си. Заедно с камъчетата на земята падат няколко зъба и цял фонтан от кръв. Вдигам очи и я виждам да клати глава в престорена загриженост:

— Леле, изглеждаш ужасно, Евър. — Свива гнусливо устни. — Наистина ужасно. Да се чуди човек какво харесва Деймън у теб.

Тялото ми се тресе от болка, дишането ми е плитко и накъсано, устата ми е цялата в кръв, усещам я като вкус на метал върху езика си.

— Предполагам, че ще ти е любопитно да чуеш всички подробности, въпреки че следващия път както винаги няма да ги помниш. Но винаги ми е забавно да гледам опулената ти физиономия, докато ти обяснявам — изсмива се тя. — Не знам защо, но този конкретен епизод никога не ми омръзва, без значение колко пъти го преиграваме. Ако трябва да бъда напълно откровена с теб, признавам, че той ми е любимият. Нещо като сексуална игра, не че ти знаеш нещо за нея. Защото всеки път умираш девствена. Не знам как го правиш. Щеше да бъде тъжно, ако не беше смешно.

Смръщва чело, сякаш иска да си припомни нещо, и мърмори тихичко:

— Добре, откъде да започна… Откъде да започна…

Слага ръце на кръста и свива устни. Червеният лак на ноктите й проблясва като кръв в мъглата.

— Добре, аз съм тази, която размени картините в багажника ти. Можеш ли да си представиш? Да те нарисува като жената с жълтата коса. Посредствено! И между нас казано, Пикасо щеше да побеснее, ако имаше възможност да я види. И въпреки всичко го обичам. Деймън имам предвид, не онзи стар и отдавна умрял художник — избухва в смях тя. — Разбира се, аз сложих перото на възглавницата ти. Деймън никога не е бил сълзливо–сантиментален. О, да, аз бях тази, която посади онзи сън в съзнанието ти. Как ти се сториха тези месеци на необясними предзнаменования? Не, няма да обяснявам на всички как и защо, защото ще отнеме прекалено много време, а и ако трябва да сме честни, надали е важно, като се има предвид какво ще последва. Много съжалявам, че не загина в онази катастрофа. Това щеше да спести и на двете ни много усилия и тревоги. Можеш ли да си представиш колко щети нанесе с оцеляването си? Еванжелин умря заради теб. Ами, Хевън? Сама виждаш, че е на една крачка от смъртта. Наистина, Евър, каква егоистка си само!

Поглежда ме презрително, но аз мълча. Думите й ме карат да подозирам, че има пръст във всичко, за което говори. Че е отговорна за трагичните събития. Тя прочита мислите ми и се изсмива.