Алисън Ноел - Вечна

— Ами да, остават ти само няколко минути живот, така че защо да не ти се изповядам? — Вдига тържествено дясната си ръка, сякаш се заклева. — Аз, Дрина Магдалина Огъст…

Повдига вежди и ме изглежда красноречиво при изговаряното на последното име, после продължава в същия дух:

— Елиминирах успешно Еванжелин, с истинско име Джун Портър, която между другото беше една безполезна пионка. Само хабеше въздуха на тая земя, така че не е толкова тъжно, колкото си го мислиш. Просто трябваше да я премахна, за да имам пълен достъп до Хевън. — Спира за миг и се подсмихва ехидно. — Да, точно както подозираше, нарочно откраднах най-добрата ти приятелка. Толкова е лесно с тези изгубени и лишени от любов души! Те жадуват отчаяно за внимание, готови са да направят всичко за този, който благоволи да сподели с тях част от деня си. Убедих я да си направи татуировка, която едва не я уби, и то само защото не можах да реша дали да я убия завинаги , или да я убия и да я върна обратно като безсмъртна. Толкова отдавна не съм имала такъв всеотдаен последовател, че, признавам, наистина се двоумях. Но какво да се прави, нерешителността е стара моя слабост. Когато имаш толкова много възможности и цяла вечност, за да ги разиграеш една по една, няма начин да не се полакомиш и да не пожелаеш да ги изпробваш всичките.

И се усмихва като дете, което е направило малка пакост, но нищо повече.

— Забавих се прекалено и Деймън, какъвто си е мекушав и човеколюбец… но ти знаеш останалото. А, има и още. Аз осигурих ролята на Майлс в „Лак за коса“. Честно казано, вероятно щеше да се справи и сам, защото хлапето наистина е талантливо. Но не ми се щеше да рискувам, затова влязох в главата на режисьора и гласувах в негова полза. Исках да го откъсна от теб и да му предоставя други възможности за общуване. Нека ти кажа за Сабин и Джеф. Вината пак е моя. Но се получи добре, не мислиш ли? Представи си твоята умна, красива и преуспяваща леля с тази мижитурка! Ха–ха! — избухва в смях тя. — Жалко, но все пак забавно.

Но защо? Защо правиш всичко това? — си мисля, защото не мога да го кажа, почти не ми останаха зъби и се давя в собствената си кръв. Но знам, че не е необходимо да го изричам на глас, тя чува мислите в главата ми. Защо въвличаш и всички останали? Защо не се прицелиш директно в мен!

— Исках да ти покажа колко самотен и тъжен може да бъде животът ти. Да осъзнаеш колко лесно могат да те изоставят хората заради нещо ново и по-вълнуващо. Ти си напълно сама, Евър. Отритната от всички, които си мислеше, че те обичат. Животът ти е жалък и безсмислен. Така че, както виждаш, в известен смисъл ти правя услуга. Макар да съм сигурна, че няма да ми благодариш — усмихва се тя.

Поглеждам я с нови очи и се питам как едно толкова красиво същество може да бъде така грозно отвътре. Спирам се на очите й и правя малка крачка назад, надявайки се да не забележи.

— Но ти знаеш, че вече не съм с Деймън. Отдавна се разделихме. Защо не го потърсиш? Защо не се разделим и не забравим, че изобщо се е случвало нещо? — питам и продължавам да мисля в този дух с надеждата да отклоня вниманието й от мен.

Тя се засмива и вдига очи:

— Повярвай ми, ти си единствената, която ще забрави, че се е случило нещо. И не е толкова просто, да знаеш. Нямаш представа какви последствия има всичко това.

И пристъпва една крачка към мен.

— Разбираш ли, Деймън е мой, само мой! Винаги е било така. Но ти не спираш да се изпречваш на пътя ни в своя глупав и скучен повтарящ се жизнен цикъл. И докато продължаваш да го правиш, мой дълг е да те откривам всеки път и отново да те убивам.

Прави още една крачка напред, а аз правя една назад. Разранената ми пета попада на остър камък и едва не изплаквам: Затварям очи и потръпвам от болка.

— Мислиш, че това боли? — смее се тя. — Само почакай.

Оглеждам бързо каньона, очите ми се стрелкат нагоре–надолу в търсене на изход, на някакво избавление. Правя още една крачка назад и се препъвам. Подпирам се с ръка на земята и пръстите ми бързо докопват един камък. Хвърлям го в лицето й и я уцелвам в челюстта, като свалям част от кожата на бузата й.

Тя приема удара със смях. През образувалата се дупка се вижда пълната й с кръв уста и два счупени зъба. Но в същото време замръзвам от ужас, защото тъканта се възстановява пред очите ми и лицето й възвръща ненакърнената си красота.

— Едно и също — въздъхва театрално Дрина. — Хайде, не можеш ли да измислиш нещо ново, поне веднъж да ме изненадаш.