Алисън Ноел - Вечна

— А Дрина защо не ме последва? — оглеждам се наоколо, търсейки зелените й очи.

Деймън взема ръката ми и я стиска в своята.

— Защото не може да види вратата. Само ти можеш да я видиш.

Поглеждам го със съмнение. Всичко е толкова странно, неясно и нелогично.

— Не се тревожи, ще разбереш всичко. Но постепенно. Засега просто се наслаждавай на момента.

— Защо всичко ми изглежда някак познато — оглеждам се несигурно наоколо. Сякаш разпознавам нещо, но не мога да определя къде съм.

— Защото това е мястото, където те открих.

Поглеждам го онемяла.

— Вярно е, че намерих тялото ти до колата. Но душата ти вече бе излязла и бродеше точно тук.

Спира двата коня, помага ми да сляза и ме повежда към малка полянка с мека трева, огряна от мека слънчева светлина, чиито златисти отблясъци изникват сякаш от нищото. В следващия миг материализира огромен и мек диван и подходяща възглавничка за краката ни.

— Искаш ли да добавиш още нещо? — усмихва се закачливо.

Затварям очи и си представям масичка за кафе, няколко дреболии за украса, лампион и красив персийски килим. И когато ги отварям, двамата с него се озоваваме в напълно обзаведена гостна стая сред природата.

— Ами ако завали? — поглеждам към небето.

— Недей…

Но вече е късно и за нула време се превръщаме в мокри кокошки.

— Мислите ти се материализират, разбираш ли? — казва той и пресъздава огромен чадър. Дъждът се стича по него и образува големи локви върху персийския килим. — Същото става и в земния свят, само че там това отнема много време. Но тук, в Съмърленд, всичко става на мига.

— Това ми напомня за мама. Тя обичаше да казва: „Внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне“ — засмивам се аз.

— Е, сега знаеш, че е истина — кима той и разтръсква мократа си коса. — Моля те, имай грижата да спреш дъжда, за да изсъхнем.

— Но как?

— Помисли си за някое топло и сухо местенце.

След миг вече се излежаваме на прекрасен плаж със ситен златист пясък.

— Искаш ли да останем тук — казва той и се засмива с глас, когато измислям голяма синя кърпа под телата ни и тюркоазено–зелен океан за фон.

Затварям очи, за да се насладя на момента. Деймън допира устни до ухото ми. Казва ми това, за което вече се досещах, но мисълта ми още не се бе оформила в изречение. Онова, което започва с „аз съм безсмъртна“ и завършва с „като теб“.

Трудно е да го кажеш, защото не е нещо, дето можеш да чуеш всеки ден.

— Значи и двамата сме безсмъртни? — отварям едното си око и го поглеждам леко объркана, че казвам такива невероятни неща с толкова спокоен тон. Но защо се учудвам, аз се намирам в Съмърленд! Има ли нещо по-невероятно от това?

Той кима в отговор.

— Ти ме направи безсмъртна, когато загинах в катастрофата, така ли?

Той кима отново.

— Но как? Има ли нещо общо с онази странна червена напитка?

Деймън мълчи известно време, после поема дълбоко дъх и казва:

— Да.

— Но как така? Аз нямам нужда да я пия непрекъснато като теб?

Той крие очите си от мен и се заглежда в океана.

— Накрая ще започнеш и ти.

Сядам и се заигравам с края на хавлиената кърпа. Все още не мога да осъзная новото си положение. Все още съм прекалено близо до времето, когато си мислех, че ясновидските ми способности са някакво проклятие.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. — Слага ръка върху моята той. — Огледай се. Има ли по-прекрасно място от това?

— Но защо? Имам предвид, минавало ли ти е през ума, че може да не искам да съм безсмъртна? Че е по-добре да ме оставиш да си отида.

Той върти неспокойно очи, гледа навсякъде, но не и в мен. Но набира смелост и заговаря:

— Признавам, че постъпих като егоист. Спасих те повече заради себе си, отколкото заради теб. Не можех да понеса мисълта, че ще те изгубя отново, особено след… — Замлъква и клати отчаяно глава. Гласът му преминава в шепот: — Не бях сигурен, че ще се справя. Да, върнах те обратно, но не знаех колко време ще продължи новият ти живот. Нямах представа, докато не те видях сега в каньона…

— Ти си ме видял в каньона? — поглеждам го невярващо.

Той кима мълчаливо.

— Искаш да кажеш, че си бил там?

— Не, наблюдавах те от разстояние . — Търка нервно брадичката си той. — Постепенно ще ти обясня всичко.

— Нека да видим дали съм те разбрала правилно. Ти си ме наблюдавал от разстояние , видял си всичко и въпреки това не си направил никакъв опит да ме спасиш ? — изстрелвам и усещам такъв гняв, че едва успявам да си поема дъх.