Алисън Ноел - Вечна

Деймън замлъква и се заглежда в хоризонта. После продължава тихо:

— Намирах те и веднага те губех. И това продължи дълги години. Отново и отново. Един непрекъснат кръговрат от любов и загуба. Досега.

— Значи ние… се прераждаме.

Думата ми звучи толкова нелепо, че езикът ми трудно се обръща.

— Ти — да. Но не и аз. Аз съм винаги тук, винаги един и същ.

— И коя бях аз? — питам, без да знам да вярвам или не, но съм очарована от самата идея. — И защо не мога да си спомня?

Той се усмихва, доволен, че може да смени темата.

— Обратното пътешествие включва пътуване по реката на забравата. Ти не си тук, за да си спомняш, а да се учиш, да еволюираш, да изплатиш натрупаните кармични дългове.

Всеки път да търсиш своя път наново. Животът не е просто тест по математика.

— Тогава ти мамиш. Знаеш всичко, а продължаваш да си стоиш тук — засмивам се и хвърлям един нежен поглед към моя господин Нека ти кажа как е устроен този свят.

Той свива рамене с безгрижна усмивка.

— И откъде знаеш всичко това, когато не си го изпитал?

— Имах достатъчно време да проуча някои от най-големите загадки на живота и щастието да срещна по пътя си най-великите учители за своето време. Но всичко е минало. Това, което трябва да знаеш за другите си превъплъщения, е, че винаги си била жена. — Поглежда ме с любов, прибира косата зад ушите ми и продължава шепнешком: — Винаги си била изумително красива и много важна за мен.

Поглеждам към океана и пресъздавам няколко вълнички, после заличавам всичко. Връщам себе си и него в нашата гостна на открито.

— Смяна на обстановката? — вдига вежди той.

— Да, но само на обстановката, не и на темата.

Той въздъхва и продължава:

— И след много години на търсене отново те намирах, до този ти живот. Останалото го знаеш.

Поемам дълбоко въздух, поглеждам към лампиона и започвам да го включвам и изключвам, включвам и изключвам, а в същото време се опитвах да проумея всичко това.

— Приключих с Дрина преди много време, но тя има ужасния навик да се появява всеки път, когато те намеря. Помниш ли онази вечер в „Сейнт Реджис“, когато ни видя заедно? Тогава се опитвах да я убедя да се махне веднъж завинаги от живота ми. Но очевидно не съм успял. И ако ме питаш — да, знам, че тя е убила Еванжелин. Беше през онзи ден, когато ти се събуди сама на плажа.

Присвивам очи. Знаех си! Знаех си, че не е бил със сърфа.

— Открих тялото й, но беше прекалено късно и не успях да я спася. Знам и за Хевън, но за щастие нея я открих навреме.

— Ето къде си бил онази нощ, когато ми каза, че си слязъл до кухнята за вода!

Той кима утвърдително.

— За какво друго си ме лъгал? — Скръствам ръце пред гърдите си и го гледам в упор. — И къде отиде в нощта на Хелоуин, след като напусна партито?

— У дома. — Поглежда ме напрегнато. — Когато видях как те гледа Дрина, реших, че ще е по-добре да се дистанцирам. Само че не можах. Опитвах се всячески, като се стараех през цялото време да те отбягвам. Но просто не беше по силите ми. Не мога да живея далече от теб. Макар че невинаги мога да предвидя кога и къде точно ще се появиш.

Отмествам поглед и лекичко се отдръпвам от него. Не ми се иска да се предавам така лесно, въпреки че в себе си вече съм му простила всичко.

— А колкото до моята „зловеща стая“, както я наричаш ти, за мен тя е най-приятното място на света. Като твоя спомен за щастливите мигове със семейството ти в колата преди катастрофата.

Отново навеждам поглед, засрамена от това, което съм си мислела за стаята.

— Признавам, че се смях от сърце, когато разбрах, че ме мислиш за вампир — усмихва се той.

— Не виждам защо се чудиш толкова. След като има безсмъртни, защо да няма феи, вампири, магьосници, върколаци… — Тръскам глава. — Ти самият говориш за небивалици с такъв тон, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

Той затваря очи и въздъхва.

— За мен това е нормално. Това е животът ми. Ще бъде и твой, ако избереш безсмъртието. И да знаеш, че не е толкова лошо, колкото си го мислиш. Повярвай ми.

После ме поглежда и остава загледан в мен дълго, дълго, и колкото и да ми се иска да продължавам да го мразя, просто не мога. Усещам познатата топла вълна и приятния гъдел по кожата си, виждам ръката му върху моята и прошепвам:

— Не прави така.

— Как? — Поглежда ме уморено той. Кожата около очите му е бледа и опъната.

— С тази топлина и гъделичкането… знаеш много добре. Престани! — повишавам тон и усещам как сърцето ми се люшка между омразата и любовта.