Алисън Ноел - Вечна

— Нищо не правя, Евър. — Поглежда ме сериозно той.

— Разбира се, че правиш. Правиш го е… както и да е.

Завъртам очи и се запитвам къде бихме могли да се пренесем от тук.

— Има време да те науча на всичко — продължава Деймън. Въпреки че не всичко е игра и забава. Трябва да се научиш да се предпазваш от чуждите енергии, да напредваш бавно, стъпка по стъпка.

Поглежда ме, за да се увери, че го слушам, и продължава:

— Трябва да внимаваш и да не употребяваш неправилно енергията. Дрина е чудесен пример за това. И трябва да пазиш тайната си, не бива да я споделяш с никого . Имам предвид наистина с никого , разбираш ли?

Свивам рамене и си мисля: „Какво толкова.“ Знам, че той чете мислите ми и ще ми отговори.

— Евър, говоря сериозно. Не бива да казваш на никого. Обещай ми!

Поглеждам го и виждам, че наистина е притеснен. Вдига вежди и стиска ръката ми.

— Честна скаутска — измърморвам и отмествам поглед.

Деймън пуска ръката ми и се обляга на възглавниците.

— Но в интерес на истината трябва да знаеш, че съществува път назад. Все още можеш да преминеш отвъд . В каньона беше на косъм от смъртта, но избра да останеш.

— Не, бях готова за смъртта. Исках да умра.

— Онзи спомен те зареди с енергия. Любовта ти даде сили. Вече ти казах — мислите имат силата да създават . Ако искаше да умреш наистина, щеше просто да се предадеш. Дълбоко в себе си сигурно си го знаела.

Отварям уста да попитам защо се промъкваше в стаята ми нощем, но той вече ми отговаря:

— Не е така, както си мислиш.

— А как е? — Поглеждам го и се питам дали наистина искам да знам.

— Бях там, за да те наблюдавам. И се изненадах, когато ме видя. Тогава бях променил формата си.

Обгръщам коленете си с ръце и подпирам брадичка на тях. Прехвърлям в главата си чутото, но чудесата явно са ми дошли в повече, затова се отказвам да разсъждавам по тези въпроси.

— Разбери, Евър, чувствам се отговорен за теб и затова… — опитва се да ми обясни той.

— Реши да огледаш подробно всички плюсове и минуси на новата си придобивка? — Поглеждам го смразяващо.

Но той ми отвръща със смях:

— Как да стане, като спиш с онези дебели пижами с дълги ръкави?

Навеждам очи и тайничко се подсмихвам.

— Значи чувстваш отговорност за мен като… като баща? — бързам да сменя темата.

— Е, не точно като баща. Но държа да знаеш, че съм бил в стаята ти само веднъж, онази нощ след срещата ни в „Сейнт Реджис“. Ако е имало и друг път…

— Е била Дрина — свивам се от ужас, представяйки си как тършува из вещите ми и ме шпионира. — Дали няма да дойде и тук?

Той взема ръката ми и я притиска към гърдите си, опитвайки се да ме успокои.

— Бъди спокойна, тя не може да дойде тук. Дори не знае, че съществува такова място. За нея ти си просто изчезнала.

— А ти как дойде? И ти ли трябваше да умреш като мен?

Той поклаща глава.

— Алхимията се дели на два вида — физическа (телесна), с която се запознах още когато баща ми беше жив, и духовна, с която се сблъсках, когато разбрах, че зад материята се крие нещо повече, нещо по-голямо и по-велико от това, което вече знаех. Учих много, упражнявах се и работих здраво, за да успея. Изучих дори и ТМ.

Спира, поглежда ме и обяснява:

— „Трансцендентална медитация“ от Махариши Махеш Йоги.

— Ъм… ако се опитваш да ме впечатлиш, избрал си погрешен подход, защото нямам никаква представа какво означава това и кой е този Йоги.

Той вдига рамене.

— Не е важно. Важното е, че ми отне стотина години, за да приложа менталното към материалното. Но при теб е друго. Понеже при катастрофата случайно попадна на това място, то не ти е чуждо. Оттук ти останаха и няколко дарби. Телепатията и ясновидството са в резултат от разходката ти из тази поляна.

— Боже, сега разбирам защо мразиш да ходиш на училище — казвам и нямам търпение да сменя темата с нещо по-конкретно и по-разбираемо за мен. — Имам предвид, че трябва да си приключил с гимназията преди милиони и милиарди години.

Той трепва, без да се усмихне, и аз осъзнавам, че годините му наистина са много. Смешно е да мисля за възрастта му, при положение, че е безсмъртен.

— Искам да кажа, защо го правиш? Защо изобщо се записваш като ученик?

— Защото ти ходиш там — усмихва се той.

— Аха, значи виждаш някакво момиче в размъкнати дънки и качулка на главата и се подпалваш дотолкова, че решаваш да повториш гимназията само за да се добереш до него.

— Нещо такова — ухилва се той.

— Не можа ли да намериш друг начин да се внедриш в живота ми? Да повтаряш училище е тъпо — паля се аз не от думите си, колкото от пръстите му върху лицето ми и от нежния му поглед.