Алисън Ноел - Вечна

— Стига, спри! — извиква Майлс. — Наистина престани с тия глупости!

— Пропуснах ли нещо? — питам весело и си запушвам ушите за мислите в главата му. Думите преминават през съзнанието ми като лентата в долния край на екрана по време на кратките новини по Си Ен Ен: Пфу! Гадост! Защо лъже така безобразно?

— Нищо, с изключение на факта, че Дрина изобщо не се появи. Ако питаш за мен, прекарах половината вечер да помагам на Хевън да я издирва, а другата половина да я убеждавам, че ще си изкара по-добре без нея. Накрая започнах да подозирам, че двете си ходят сериозно. Най-зловещата вечна любов, нали, Вечна Евър? Ха! Чат ли си?

Майлс обича да си прави шеги с името ми.

Хващам се за главата и изпълзявам от леглото, осъзнавайки, че днес е първият ден от много време насам, когато се събуждам без махмурлук. И въпреки че го отчитам като добро начало, това не променя факта, че се чувствам ужасно.

— Е, какво ще правим? Искаш ли малко шопинг терапия? Да напазаруваме за Коледа?

— Не мога. Все още съм наказана — казвам, отварям скрина и започвам да ровя из тениските си. Спирам се на онази, която Деймън ми купи от „Дисниленд“, преди всичко да се промени и от смахнат животът ми да стане изключително смахнат.

— И докога?

— Не знам.

Оставям телефона на скрина, връщам Мики Маус в чекмеджето и навличам една лимоненожълта блуза с качулка. Всъщност няма значение докога Сабин ще ме държи вкъщи. Ако искам да изляза, ще изляза. Трябва само да се върна преди нея. Не е лесно да наложиш домашен арест на медиум. Но това ми осигурява отлично извинение да си стоя, да си кротувам и да се крия от всякакви случайни енергии. Това е единствената причина да не протестирам срещу наказанието.

Вземам отново слушалката, точно навреме, за да чуя думите на Майлс:

— Окей, обади ми се, когато те освободят.

Обувам първите попаднали пред очите ми дънки и сядам зад бюрото. И въпреки че главата ми тупти, очите ми горят и ръцете ми треперят, съм твърдо решена да изкарам деня без помощта на алкохол, Деймън или забежки до астралните полета.

Трябваше снощи да бъда по-настоятелна и да накарам Деймън да ми покаже как да се предпазвам. Защо решенията сякаш винаги опират до Ава?

Сабин чука лекичко на вратата и влиза. Лицето й е бледо и измъчено, очите — зачервени, а аурата й е сива и мътна. Веднага разбирам, че всичко е заради Джеф. Най-после е разбрала каква планина от лъжи е той. Изведнъж ме пробожда чувството на вина. Можех да й разкрия всичко от самото начало и да й спестя сърдечната болка. Можех, ако не бях мислила толкова много за себе си и толкова малко за нея.

— Евър — пристъпва към мен тя, — мисля си за твоето наказание. Не ми е много приятно да ти налагам ограничения, а и ти си вече достатъчно голяма. Затова мисля, че мога да се отнасям с теб като с равна, така че…

Така че ти отменям наказанието , завършвам изречението й наум. Но когато осъзнавам, че тя все още вярва, че проблемите ми са свързани с мъката от загубата на родителите ми, пламвам от срам.

— … ти отменям наказанието — усмихва се тъжно Сабин и аз се усмихвам, но вътрешно знам, че не заслужавам такъв жест. — Но искам да знам дали не си размислила по въпроса да споделиш с някого. Знам една терапия…

Тръскам енергично глава, преди да е завършила мисълта си. Знам, че го прави за мое добро, но не искам и няма да участвам в това. Сабин тръгва към вратата, но изненадващо за мен аз я спирам с думите:

— Искаш ли довечера да излезем на вечеря?

Тя ме поглежда объркано, изненадана от предложението ми.

— Вместо терапия — ухилвам се приятелски, без да знам как ще издържа цялата вечер в едно от онези големи и претъпкани с хора помещения, но ми се ще да похарча малко от спечелените на хиподрума пари и да я почерпя.

— Чудесна идея — усмихва се тя и почуква с юмрук по стената. — Ще си бъда вкъщи към седем.

В мига, когато чувам външната врата да се затваря и езичето на бравата да прищраква, Райли скача на рамото ми и изкрещява в ухото ми:

— Евър! Евър! Виждаш ли ме?

Едва не си удрям главата в тавана от уплаха.

— Божичко, Райли, изкара ми акъла! Защо крещиш така? — скарвам й се и в същото време се кося, че я посрещам на нож, въпреки че не съм на себе си от радост, че я виждам отново.

Тя килва немирно главата си на една страна и скача на леглото.

— За твое сведение, опитвам се да се свържа с теб от дни. Реших, че си загубила способността си да ме виждаш и полудях от тревога.

— Да, наистина бях изгубила способностите си. Защото започнах да пия… много. И ме изгониха от училище. Стана такава бъркотия… — клатя засрамено глава.