Алисън Ноел - Вечна

Стискам устни и поглеждам през прозореца, убедена, че тя е отговорна по някакъв начин за състоянието на Райли.

Ава отговаря с весел смях. Можете ли да си представите? Със смях?

— Повярвай ми, тя е много добре — кима за по-голяма убедителност и отпива от чая.

— Да ти повярвам ли? — Поглеждам я изумено, но тя не се стряска от думите ми, оставя спокойно чашата върху чинийката и отхапва деликатно от бисквитата си, което съвсем ме изкарва от равновесие. — Защо да ти вярвам? Нали ти й проми мозъка с твоите брътвежи? Ти я убеди да си тръгне от мен — извиквам в лицето й и съжалявам стократно, че съм дошла. Каква колосална грешка!

— Евър, разбирам, че си разстроена. Знам, че тя ти липсва, но замисляла ли си се някога какво й коства на нея това? Какво пожертва, за да бъде с теб?

Отново поглеждам през прозореца и спирам поглед на малка статуя на Буда зад фонтана, заобиколена от красиви палмови дървета. Търся подходящ отговор, но всички ми се виждат глупави.

— Райли се отказа от вечността заради теб.

— О, моля те — извъртам очи. — Друго да не е, ама поне разполага с цялото време на света.

— Говоря за нещо повече .

— И какво е това повече? — кривя устни и ми се ще да запратя тази бисквита в стената и да се махна веднага от тук. Ава е една смахната жена, мошеничка, която си придава важност, като говори толкова авторитетно за тези неясни неща.

— Да бъде тук с теб означава да не може да бъде с тях.

— Кои „тях“?

— Майка ти, баща ти и Жълтурко — поглежда ме право в очите. Пръстът й обикаля разсеяно по ръба на чашата.

— Ти откъде знаеш за…

— Ох, моля те. Мислех, че вече сме изяснили това — продължава да ме гледа в очите тя.

— Това са глупости… — измънквам и отмествам поглед. Чудя се какво харесва Райли в тая жена.

— Наистина ли мислиш така? — пита тя, отмахва назад буйната си коса и открива гладко и спокойно чело без нито една бръчица.

— Добре, нека те попитам нещо. Като знаеш толкова много, можеш ли да ми кажеш къде ходи Райли, когато не е с мен? Поглеждам я победоносно и си мисля: Хайде да те видим сега.

— Броди. — Вдига чашката към устните си Ава.

— Броди ли? Ха! — изсмивам се пренебрежително. Как го измисли само!

— Няма друг избор, след като е решила да бъде с теб.

Заглеждам се през прозореца. Изведнъж започвам да се задушавам, но веднага си повтарям няколко пъти, че това просто не може да е истина.

— Райли не премина моста.

— Грешиш, видях я с очите си. Видях я да ми маха с ръка за сбогом, после и другите ми махнаха. Знам го по-добре от теб, нали бях там ?

— Не се съмнявам в думите ти, Евър, само казвам, че Райли не е преминала от другата страна . Спряла е насред път и се е върнала обратно да те търси.

— Не, грешиш — повтарям упорито. — Изобщо не е вярно!

Сърцето ми забързва, когато в главата ми изниква онзи последен момент, усмивките, махането с ръка и после… и после нищо, те изчезнаха, а аз започнах да се боря, да моля и да плача, защото исках да остана тук. Те заминаха, а аз останах. И вината за това е изцяло моя. Трябваше да отида с тях. Да се махна оттук заедно с цялото вселило се в мен зло.

— Райли се върна в последния момент — продължава уверено тя. — Когато никой не е гледал. Родителите ти и Жълтурко вече са били на другия бряг. Тя самата ми каза. Повярвай, Евър, толкова много сме разговаряли с нея за това. Вашите са се преселили, ти се върна към живота, а Райли е останала по средата. И сега броди около теб, мен, старите ви съседи и приятели и няколко холивудски знаменитости — завършва с усмивка.

— Ти знаеш за това? — отварям широко очи.

— Това е напълно естествено за прикованите към земята същества, въпреки че по правило доста бързо се отегчават от звездната суета.

— Прикованите към земята какво?

— Същества, духове, призраци, както щеш ги наречи. Те са съвсем различни от онези, които веднъж са преминали отвъд.

— Искаш да кажеш, че Райли е… вързана за мен?

Тя кима и ме поглежда загрижено.

— Трябва да я пуснеш да си иде.

Тръсвам глава и си мисля: Това едва ли зависи от мен.

— Тя и без това почти си е отишла. Напоследък все я няма. — Поглеждам я злобно, сякаш тя е виновна за това. И може би наистина е виновна.

— Трябва да й дадеш благословията си. Да я убедиш, че всичко е наред и че можеш без нея.

— Слушай — започвам, уморена от този чудат разговор и възмутена, че се бърка в работите ми, — дойдох тук да търся помощ. Не искам да слушам за това. Щом Райли иска да остане тук, тогава добре, то си е нейна работа. Може да е само на дванайсет, но това не значи, че аз мога да й заповядвам какво да прави. Тя е голям инат, да знаеш.