Алисън Ноел - Вечна

— Ако трябва да съм честна, наистина си изгубила способностите си. Трябваше да вложа цялата си енергия, за да можеш да ме видиш. Всъщност използвах и малко от твоята. Не усещаш ли умора?

— Малко — свивам рамене, — но мисля, че е нормално. Нали току-що се събудих?

— Това няма значение — клати тя глава. — Както и да е.

— Хей, Райли. — Поглеждам я любопитно. — Още ли посещаваш Ава?

— Не — отвръща тя. — Вече нямам нужда от нея. Сега побързай. Нямам търпение да видя физиономията ти, когато отвориш новия си айфон. Ох! Издадох се!

Слага ръце на устата си и се киска, после прави една крачка назад и изчезва през затворената врата.

— Ще останеш ли? — излизам след нея по традиционния начин. И добавям тихо: — Не е нужно да си тръгваш. Или да ходиш на друго място.

Тя скача на парапета и се спуска надолу. Докато се пързаля, обръща глава към мен и казва:

— Не. Край на скитането.

Сабин върна пръстена на Джеф, аз получих своя айфон, а Райли започна отново да ме посещава всеки ден, дори да идва с мен в училище. Майлс тръгна с един от танцьорите в „Лак за коса“. Хевън боядиса косата си тъмнокафява, захвърли всичко готическо, започна дълга и болезнена процедура по премахването на онази татуировка, изгори всички дрехи в стил „Дрина“ и се влюби в „емо“ модата. Старата година си замина и новата дойде с малко парти у нас, включващо газиран ябълков сок за мен (бях официално отписана от списъка за алкохола), контрабандно шампанско за компанията и среднощно джакузи за всички — правихме всичко, което обикновено се прави в новогодишната нощ. Макар и банално, беше забавно. Стейша и Онър продължават да ме гледат накриво, дори още по-накриво, след като започнах да се обличам модерно. Господин Робинс започна нов живот (без жена си и дъщеря си), госпожа Мачадо все още потръпва, когато спре поглед на картините ми. Всичко останало е Деймън.

Той запълва всяка празнина в мен, споява всичките ми отделни мисли и чувства и като хоросан между тухлите ме държи цяла и здрава. Деймън е във всяка моя мисъл, в шампоана ми, в пастата за зъби, в храната, във филмите, които гледам, във всяка песен и във всяко мехурче в джакузито. Не го оставям да излезе от ума ми, утешавам се с мисълта, че така е винаги с мен, въпреки че е някъде там…

Майлс и Хевън са щастливци, защото посрещат Свети Валентин влюбени, макар и не един в друг. На самия празник се събираме и обядваме заедно, както всеки ден, но този път усещам, че си дъвча сандвича сама. И двамата са забили глави в миникомпютрите си и просто не ме забелязват, а моят айфон лежи безмълвен на масата до мен.

— Боже, колко е забавен! А да знаете колко е умен само! — възкликва Майлс за милионен път и си се смее сам, докато пише остроумния си отговор.

— Олеле, Джош току-що ми прехвърли цял тон с песни! Боже, с какво съм заслужила такова щастие? — мълви Хевън и трака по клавиатурата.

И въпреки че се радвам за тях и съм щастлива с тяхното щастие, мисля само за шестия час по изобразително изкуство.

Не точно за него, а търся варианти някак си да го пропусна. Защото днес Бей Вю празнува не само Свети Валентин, но и Деня на сърдечните тайни. Днес онези големи червени сърца с прикрепена към тях любовна бележка, които влюбените са изпращали на своите момчета и момичета в продължение на цяла седмица, ще бъдат доставени на получателите си. Майлс и Хевън очакват с нетърпение своите, въпреки че няма да се срещнат лично с гаджетата си. За мен остава надеждата да избутам някак си този ден цяла и невредима.

И въпреки че откакто захвърлих качулките, айпода и тъмните очила, интересът на момчетата към мен се повиши десетократно, това не ме радва особено, защото не се интересувам от никого. В това училище (и на тази планета) никой не може да се сравнява с Деймън. Никой. Просто не е възможно. И поне засега нямам намерение да занижавам критериите си.

Когато звънецът за шестия час бие, ставам и влизам в клас. Бягането от час, както и пиенето, вече са минало. Преглъщам и тръгвам към статива си, а мозъкът ми вече работи върху новата ни задача — да имитираме стила на някакъв „изъм“ по наш избор. Така се случи, че избрах кубизма. Отново направих грешка. Реших, че ще е лесно, но се оказа, че не е. Дори е много трудно.

Докато работя, усещам някакво движение зад гърба си и се обръщам. Виждам го пред себе си с голямо червено сърце в ръка и се връщам отново към работата си, приемайки, че от много мислене, вече започвам да го виждам навсякъде. Затова, когато ме потупва по рамото, дори не си правя труда да се обърна. Само клатя глава и казвам: