Алисън Ноел: Вечна

— Сгрешил си момичето.

Той измърморва нещо под носа си и пита:

— Нали ти се казваш Евър?

Кимам, но не се обръщам.

— Тогава вземи сърцето си, защото трябва да изчезна оттук, преди да е бил звънецът.

Хвърля сърцето към мен и се скрива зад вратата. Оставям въглена, отварям картичката и прочитам:

„Мисля за теб.

Винаги.

Тичам до вратата, отключвам и вземам стъпалата до стаята си по две. Нямам търпение да покажа на Райли валентинката, която стопли сърцето ми, накара слънцето да блести по-ярко, птиците да запеят по-силно. Превърна деня ми в празник, въпреки че не признавам дори и пред себе си, че имам нещо общо с подателя.

Секунди преди да се обърне към мен я виждам да седи самотно на дивана и нещо в погледа й, в дребната прегърбена фигура, ме кара да си спомня думите на Ава — че съм казала „сбогом“ не, на когото трябва. В същия миг съдържанието на стомаха ми се надига към гърлото.

— Здрасти. — Забелязва ме тя и грейва в усмивка. — Няма да повярваш какво гледах току-що при Опра. Едно куче няма предни крака, но въпреки това…

Пускам раницата на земята и сядам до нея. Вземам й дистанционното и изключвам звука.

— Какво ти става? — чумери се тя. — Това е едно от любимите й предавания.

— Какво правиш тук?

— Ами… излежавам се на дивана, чакам те да се върнеш от училище… — Изведнъж се ядосва на собствените си думи, скръства ръце пред гърдите си и млъква.

— Не, питам те защо си тук. Защо не си на друго място?

Тя се нацупва и забива поглед в телевизора. Явно Опра е много по-интересна от мен, защото дори не примигва.

— Защо не си с мама и татко? И с Жълтурко?

Долната й устна започва да трепери. Отначало потръпва съвсем леко, но после се разтреперва силно, изкривява се и ме кара да се чувствам толкова зле, че вадя с мъка думите от устата си.

— Райли! — Преглъщам тежко и продължавам. — Мисля, че не бива да идваш повече тук.

— Гониш ли ме? — Скача тя на крака и ме поглежда възмутено.

— Не, нищо подобно. Просто…

— Не можеш да ми забраниш! Мога да правя, каквото си искам. Не можеш да ме спреш. — Тръгва из стаята тя и започва нервно да мери разстоянието с крачки.

— Знам това — казвам тихо. — Но не искам и да те окуражавам.

Райли се връща при дивана, скръства отново ръце и със свити устни започва да клати крака напред–назад, както прави, когато е ядосана, обидена или разстроена. Или и трите заедно.

— Разбираш ли… Известно време те нямаше, беше заета с нещо друго. И когато се върна, изглеждаше много щастлива и спокойна. Но сега отново си тук, и то непрекъснато, и аз подозирам, че е заради мен. При това не в най-доброто си настроение. Виж, признавам, че ще ми е много мъчно, ако не те виждам около себе си, но за мен е по-важно ти да си щастлива. Да надничаш по къщите на бившите ни съседи, да гледаш Опра и да ме чакаш по цял ден — не мисля, че това е най-добрият начин човек да прекарва времето си, нали?

Спирам и си поемам дълбоко въздух. Никак не ми се ще да продължавам, но знам, че трябва.

— Да бъда с теб се превърна в част от ежедневието ми, но не мога да спра да си мисля, че сигурно има място, където ще се чувстваш по-добре.

Виждам с тревога как продължава да се взира в екрана, защото не иска да ме погледне, и сърцето ми се къса от жал. След дълга пауза Райли нарушава мълчанието:

— Ако искаш да знаеш, аз съм много щастлива. И съм си много добре точно тук, където съм. Понякога живея тук, понякога отивам на друго място. То се нарича Съмърленд и е приказно красиво, в случай че си забравила. — Поглежда ме с крайчеца на окото си.

Кимам мълчаливо. Помня го и още как!

Тя се изляга на възглавниците и кръстосва крака.

— Живея в двата най-красиви свята в целия космос. Тогава какъв е проблемът?

Но аз не й позволявам да ме заблуди с аргументите си, защото знам, че й говоря за правилния начин. Единственият начин.

— Проблемът е , че има и друго място, още по-красиво и добро. Едно място , където са мама, татко и Жълтурко и те чакат…

— Слушай ме, Евър — прекъсва ме тя. — Знам, мислиш си, че съм тук, защото исках да стана на тринайсет и понеже това няма да се случи, сега живея вместо теб. Да, може би има известна истина в това, но дали веднъж през цялото това време ти се е случвало да спреш за малко и да се замислиш, че може би съм тук, защото не мога да понеса мисълта, че ще те напусна?

Поглежда ме крадешком, миглите й мигат бързо, за да не дадат възможност на сълзите да потекат. Поемам дъх, за да й отговоря, но тя ме спира с жест и продължава: