Алисън Ноел - Вечна

— Нали ще наминаваш от време на време?

Тя поклаща глава.

— Да, но ти сигурно няма да ме виждаш, след като не можеш да видиш мама и татко.

— Ами в Съмърленд? Не можем ли да се срещаме там? — питам и вече съм готова да отида отново при Ава и да я помоля да ме научи да свалям щита. Но само за да се виждам с Райли, за нищо друго.

— Не съм сигурна — свива рамене тя. — Но ти обещавам да ти изпратя някакъв знак, нещо, от което да разбереш, че съм аз и че съм добре.

— Но какво? — паникьосвам се, когато виждам, че започва да избледнява. Не очаквах всичко да стане толкова бързо. — И как ще разбера? Как да съм сигурна, че ще е от теб?

— Бъди спокойна, ще разбереш — усмихва ми се тя, маха с ръка и се разтапя във въздуха.

В мига, когато Райли си отива, се хвърлям на дивана и заплаквам с глас. Знам, че постъпих правилно, но сърцето ми се къса от мъка. Оставам известно време там, свита на малка стегната топка и си повтарям наум всичко, което тя каза за катастрофата. За това, че вината не е моя. Много ми се иска да й повярвам, но истината е друга. Четирите ми най-близки същества загинаха заради мен.

И всичко заради някаква си скапана синя блуза с щампа на отбора на мажоретките.

— Ще ти купя друга — каза татко, когато небесносините ни очи, еднакви като две капки вода, се срещнаха в огледалото за обратно виждане. — Ако се върнем, ще попаднем в задръстването.

— Но тя ми е любимата — захленчих аз. — Подариха ми я на състезанието за мажоретките. Такава не можеш да купиш в магазина.

И започнах да потупвам нервно с крак, сигурна, че в крайна сметка ще стане моето.

— Толкова ли не можеш без нея?

Кимнах и се усмихнах на себе си, когато той въздъхна и направи обратен завой. И в момента, когато отново вдигна очи към огледалото, на пътя се появи онази ужасна сърна.

Как да повярвам на Райли? Не мога да си затворя очите за истината. И никога няма да мога.

Избърсвам сълзите си и си припомням думите на Ава. Ако Райли е човекът, на когото трябва да кажа „сбогом“, значи съм сгрешила с Деймън.

Несъзнателно търся с очи голямото, оставено на масата червено сърце и трепвам, когато виждам, че се е превърнало в червено лале.

Огромно аленочервено лале.

Изтичвам в стаята си, слагам лаптопа на леглото и влизам в интернет. Търся значението на различните цветя, преглеждам статия след статия, докато намирам:

— През деветнайсети век хората често разговаряли чрез цветята, тъй като всяко цвете съдържа в себе си различно послание. Ето някои от най-разпространените цветя и тяхното значение.

Тръгвам с мишката по подредения в азбучен ред списък, намирам „лале“ и прочитам с разтуптяно сърце:

Червено лале — безсмъртна любов.

После, просто от любопитство, намирам „роза“ и се заливам от смях, когато прочитам:

Бяла розова пъпка — сърцето ти не познава любовта, затова няма да я намери .

И чак сега разбирам, че ме е изпитвал. През цялото време. Поднесъл ми е истината с езика на цветята, защото не е знаел как ще реагирам, дали ще я приема, или ще му обърна гръб. Флиртувал е със Стейша, за да може да влезе в мислите ми и да разбере дали ревнувам, дали ме е грижа за него. А аз така умело заблуждавах себе си за всичко ставащо и отричах чувствата си, че обърках и двамата.

И въпреки че не ми харесва подходът му, трябва да си призная, че имаше ефект. Искам да го видя отново. Трябва само да изрека онези думи на глас и той ще се появи. За да му кажа истината. А тя е, че го обичам. Влюбих се безумно още в мига, когато го видях. Обичам го, въпреки че се кълнях в обратното. Повече не мога да го отричам. И въпреки че не съм много убедена в онази работа с безсмъртието, не мога да отрека, че преживяването в Съмърленд беше просто невероятно. Освен това, ако Райли е права, че всеки си има съдба, то тогава може би съдбата наистина иска да сме заедно?

Затварям очи и си представям допира на топлото тяло на Деймън, усещам го притиснато до моето, чувам сладкия шепот в ухото ми, устните му върху кожата ми, тръпката от докосването на устните му върху моите. Задържам този образ в мен, съхранявам чувството за споделена любов, спомена за онази божествена целувка на Хелоуин и прошепвам думите, които пазех дълбоко в сърцето си през цялото време, защото ме беше страх да ги изрека. Онези думи, които ще ми го върнат.

Казвам ги веднъж, после ги повтарям пак и пак. Гласът ми се извисява и скоро гръмва из цялата къща.

Но когато отварям очи, отново съм сама.