Алисън Ноел: Вечна

Спира за миг, поклаща отново глава и продължава:

— Нормално е човек да си мисли, че след всичките тези години съм се научила да бъда по-търпелива. Но ти наистина ме дразниш и вината за всичко е твоя.

Поглежда ме с очакване, но аз не отговарям. Съсредоточила съм се върху думите на Деймън, когато се видяхме последния път: Дрина е виновна за катастрофата.

— Да, разбира се. — Поглежда ме злорадо тя. — Аз причиних катастрофата. Защо трябва винаги всичко да ти се обяснява? Аз създадох сърната, която притича пред колата. Знаех, че баща ти е мухльо с меко сърце, глупак, който с готовност ще рискува семейството си, за да спаси животното. Смъртните са толкова предсказуеми! Особено добродетелните, онези, които се опитват да живеят по правилата — засмива се тя. — Беше толкова лесно, че дори не ми беше забавно. Но този път няма да има грешки. Деймън го няма и няма кой да те спаси. А и аз няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че работата е свършена докрай.

Очите ми обхождат стаята с надежда да открият нещо, което би ми послужило за защита, и съглеждам комплекта ножове от другия край на плота. Надали бих могла да достигна до тях навреме. Не съм така бърза като Деймън и Дрина. Поне така си мисля. И сега не е време да проверявам дали е така.

В същия миг я чувам да въздиша театрално:

— Ами добре, вземи ножа. Мислиш, че ще ме уплашиш ли? — Клати глава и поглежда към часовника е инкрустирани диаманти на ръката си. — А сега, ако не възразяваш, бих желала да се заемем с работа. Обикновено не бързам, обичам да си играя, но днес със Свети Валентин и имам намерение да вечерям с любимия си веднага след като приключа с теб.

Очите й потъмняват, устата й неочаквано се разтяга в грозна гримаса и цялата й злоба излиза на повърхността. Секунда по-късно грозната гледка е изместена от нейната спираща дъха красота, толкова невероятна, че човек просто не може да не я гледа.

— Преди да се появиш на земята в едно от твоите… предишни превъплъщения, аз бях единствената му любов. Опита се да ми го отнемеш, аз те подгоних и оттогава цикълът не спира да се повтаря.

Тя продължава да се промъква напред с тихи котешки стъпки и след миг застава пред мен. Всичко става толкова бързо, че нямам време да реагирам.

— Сега ще си върна Деймън отново. Той винаги се връща при мен, Евър. Това трябва да ти е напълно ясно.

В същия момент напипвам бамбуковата дъска за рязане и решавам, че бих могла да я стоваря върху главата й, но тя се стрелка толкова бързо към мен, че губя равновесие. Дрина ме блъска в хладилника. Ударът е толкова силен, че ми изкарва въздуха. Олюлявам се и падам на пода. Главата ми изтраква на теракотата, рукналата кръв се стича по бузите и влиза в устата ми.

И преди да направя нещо в моя защита, тя се хвърля върху мен, разкъсва дрехите ми, скубе ме и ме дращи по лицето, като не спира да шепне в ухото ми:

— Предай се, Евър, отпусни се и ми се остави. Върни се при скъпото си семейство, то те чака. За какво ти е този живот? Не ти е останало нищо, за което си заслужава да живееш. Сега имаш чудесна възможност да го напуснеш.

Сигурно съм загубила съзнание, но само за секунди, защото когато отварям очи, тя все още е върху мен, лицето и ръцете й са изцапани с кръвта ми. Продължава с опитите си да приспи вниманието ми, да ме придума, да ме убеди да се предам, да си отида, да изчезна веднъж завинаги, да се махна и да се откажа от всичко.

Преди часове идеята може би щеше да ми се стори добра, но не и сега, когато знам, че тази кучка е убила мама, татко и сестра ми. И трябва да си плати за това.

Затварям очи и се мъча да се върна обратно на сцената на действието — всички сме в колата, смеем се, шегуваме се, изпълнени с любов един към друг. Мъглата от чувството ми за вина вече се е вдигнала и сега виждам всичко съвсем ясно. И ми се струва още по-прекрасно.

Изведнъж усещам силата в себе си, хващам Дрина с една ръка, вдигам я във въздуха и я запращам в другия край на стаята. Тя прелетява през масата и се удря със страшна сила в стената. Свлича се на пода и ръката й застава под неестествен ъгъл спрямо тялото.

Поглежда ме смаяно, но успява да се отърси от шока и след миг е на крака, смее се и изтупва праха от роклята си. Отново тръгва към мен, отново я хвърлям във въздуха и гледам как лети към френския прозорец, блъска се в него с трясък и строшените стъкълца се пръскат на стотици парченца из целия под.

— Ама че сценка! — възкликва Дрина и почиства забилите се по ръцете, лицето и краката й стъкла. Раните се затварят веднага и тя отново е цяла и непокътната. — Впечатлена съм. Нямам търпение да прочета подробностите в утрешния вестник.