Алисън Ноел - Вечна

— Щом си знаел всичко това, защо не ми го каза по-рано?

— Защото всичко беше само моя теория. Никога не съм убивал безсмъртен, затова нямаше как да докажа истинността й. Досега.

— Това означава ли, че има и други като теб? Че не сте само ти и Дрина?

Деймън понечва да отговори, но изведнъж затваря уста и стиска зъби. Надниквам в очите му и виждам… мъка? Угризение на съвестта? Но всичко изчезва за миг.

— Дрина… ми разказа разни неща за теб. За миналото ти.

— Евър! — Хваща ме за раменете той. — Евър, чуй ме! Живял съм прекалено дълго на тази земя…

— Около шестстотин години.

— Горе–долу толкова — свива устни той. — Но сега не това е важно. Важното е, че през това време съм направил някои неща, с които не се гордея и животът ми невинаги е бил толкова невинен. Дори бих казал, че през по-голямата част е бил точно обратното.

Опитвам се да се отскубна от прегръдката му. Не съм сигурна, че искам да слушам всичко това, но той ме притиска още по-силно и продължава:

— Повярвай ми, няма нищо страшно. Не съм убиец, нито някакъв злодей. Аз просто… — спира за миг, за да намери най-точните думи и казва, — просто грабех с пълни шепи от хубавото в живота. Но всеки път, когато те срещах, зарязвах всичко, за да съм близо до теб.

Отново правя опит да се освободя и този път успявам. Виж ти, каква била работата! Класическата история за момчето, което остава без своето момиче. Любовта му се изплъзва между пръстите, само че тук става дума за векове наред, и всеки път историята приключва малко преди да стигнат до… онзи момент. Нищо чудно, че е привлечен от мен. Аз съм единствената, която не може да нарече своя докрай. Аз съм онзи сочен и толкова примамлив забранен плод. Дали това означава, че трябва да остана девствена завинаги? И да изчезвам през няколко години, за да поддържам тръпката? Имам предвид, че сега, когато съм вързана за него за цяла вечност, няма как да не стигнем и до онзи момент . А оттам е само въпрос на време влакът ни да спре на гара „Скучен град“ и той отново да зажадува за „хубавото в живота“.

— Вързана си за мен? Значи така ги виждаш нещата? Заседнала във вечността?

Поглеждам го, но не мога да преценя дали си прави шега, или наистина е обиден.

Бузите ми пламват. Как можах да забравя, че може да чете мислите ми? А те невинаги са „за пред хора“, особено когато са свързани с Деймън.

— Не… аз… — запъвам се в желанието си да обясня по-добре. — Страхувам се, че ще се отегчиш и от мен. Имам предвид… това е една класическа любовна история. Изтъркан сюжет за любовта, която губим отново и отново. Не е чудно, че си толкова завладян от нея. От самата история, не от мен. Все пак шестстотин години си се опитвал да ми бръкнеш в гащите.

— Първо беше под полата, после в панталоните. Повярвай ми, гащите дойдоха на мода доста по-късно.

Изчаква реакцията ми, но аз не се засмивам. Прегръща ме и продължава:

— Евър, разбери, това беше най-добрият начин да се справя с вечността. Да живея ден за ден. Надявам се някога да разбереш.

Целува ме бързо и се отдръпва от мен, готов да си тръгне, но аз отново го привличам към себе си.

— Не си тръгвай! — Поглеждам го в очите. — Моля те, не ме оставяй отново!

— Дори и ако искам просто да ти донеса малко вода? — усмихва се той.

— Дори и за това — казвам, а пръстите ми милват лицето му, това невероятно красиво лице. — Аз…

— Да? — насърчава ме с усмивка той.

— Липсваше ми — успявам да кажа най-накрая.

— И ти на мен — отвръща тихо той, затваря очи и ме целува по челото. Но веднага се отделя от мен.

— Какво? — питам объркано, когато забелязвам учудването му.

Изведнъж погледът му омеква и лицето му се стопля от широка усмивка. Хваща ръката ми и прокарва пръстите ми по челото. Ахвам, когато откривам, че белегът е изчезнал.

— Прошката има целебна сила. Особено когато човек прощава на самия себе си — прошепва Деймън.

Очите му ме гледат настойчиво и аз разбирам, че очаква да чуе още нещо, но аз не съм убедена, че мога да го изрека на глас. И вместо да отворя уста, затварям очи. Щом може да чете мисли, няма нужда да изричам думите.

— Но ти знаеш, че е по-добре думите да бъдат казани на глас — засмива се той.

— Но аз вече го казах и ти затова дойде, точно както си мислех, че ще стане. Имам предвид, виках те, защото имах нужда от помощта ти.

— Чух те. И щях да дойда по-бързо, но трябваше да се уверя, че си готова, а не просто самотна. След като каза „сбогом“ на Райли…

— Разбрал си за това?